Ударът на кобрата

Тя се подвоуми. При спряната загуба на кръв и подсилването на организма с антишоковите компоненти на кръвоспиращия спрей… Но Телек много добре разбираше състоянието му, за да заблуждава дори и себе си с лъжливи надежди.

— Никакъв шанс — тихо отговори тя, — ако до един час и дори по-малко не бъде пренесен в лечебницата на „Капка роса“.

— Алмо…

— Може да го пренесе. Но няма да има тази възможност. Ако се опита, ще бъде убит. — Думите изгаряха гърлото й, но Лизабет знаеше, че са верни. Квазаманците и техните птици бяха възбудени и прекалено самоуверени. Пири не би могъл да се приближи дори на десет метра от автобуса. Ала той щеше да се опита, въпреки всичко…

Сега нямаше никаква друга възможност.

— Капитане, подгответе „Капка роса“ за излитане — заповяда тя, откъсна очи от дисплея и погледна легналия на дивана Джъстин. Беше стиснал юмруци, но с нищо не показа дали е разбрал, че със заповедта си тя осъжда брат му на смърт. — Преди да отлетим ще се опитаме да унищожим колкото се може повече от оръжията на кулата и в гората, като се надявам, че корабът ще издържи попаденията на всичко онова, което не успеем да разрушим.

— Разбрано, губернаторе.

Телек се обърна към Уинуърд и Линк, застанали с бледи и тъжни лица до вратата на салона.

— Няма да можем да вземем всички оттук — тихо им каза тя.

— Вече се досетихме — изсумтя Уинуърд. — Кога искате да тръгнем?

Предпусковата подготовка щеше да отнеме най-малко десет минути.

— След петнадесет минути.

Уинуърд кимна.

— Ще бъдем готови. — Двете кобри се обърнаха кръгом и излязоха.

— Вземете комплект спасителни пакети — извика Телек след тях.

— Разбира се — отговориха те от дъното на коридора.

Тя не можеше да излъже никого. Всички добре разбираха положението. Дори ако в предстоящото сражение кобрите оцелееха, на практика нямаше никакъв шанс „Капка роса“ да успее да се върне и да ги вземе. Ако самата „Капка роса“ оцелееше.

Е, това щеше да се разбере след не повече от половин час. А дотогава…

Дотогава щеше да има достатъчно време да видят как Пири загива в опита си да спаси другите.

Неин дълг беше да постъпи така. Телек се обърна отново към дисплеите. Горчилката от поражението я накара да се почувства много, много стара.

17.

Сърцето му се качи в гърлото, сълзи от страх и съчувствие замрежваха очите му. Гледката от покритите с бяла кора рани върху ръката на Йорк гореше като нажежено желязо в паметта му.

— О, Божичко, Декер — промърмори той. — Декер!

Джошуа не бе направил нищо, за да му помогне. Нито по време на опита да ги спаси, нито след това. Риндстат и Серенков се бяха притекли със санитарните си чанти, а той, парализиран от страх, дори не беше помръднал, за да им помогне. Ако бе останало на него и последната капка кръв на Йорк щеше да изтече.

„Хората очакват големи дела от нас.“ Той се почувства като дете. Като страхливо дете.

— Трябва да го върнем на кораба — прошепна Серенков и повдигна изцапаната си с кръв ръка, за да си избърше бузата. — Необходимо е да му се прелее кръв и Бог знае какво още.

Джошуа не можа да чуе какво му отговори Риндстат. Вдигна очи от пострадалия, погледна към предната част на автобуса и видя, че Моф го наблюдава. На седалката до него лежеше зареденият му револвер. Джошуа интуитивно разбра, че автобусът се движи с по-голяма скорост. В мрака пред себе си видя светлини. Неоградено село или контролен пункт? По-скоро последното, реши той. Виждаха се половин дузина автомобили и малка сграда, подобна на навес.

И край тях се движеха множество квазаманци.

Автобусът навлезе между автомобилите и още преди да спре, един намръщен квазаманец отвори вратата и нахълта вътре. Той размени припряно няколко думи с Моф, после погледна авентинците.

— Батчътс! — излая квазаманецът и посочи с ръка вратата.

— Ще се подчиним ли, Юри? — промърмори Риндстат.

— Разбира се — отвърна мрачно Серенков. — Нима имаме друга възможност?

Оставиха Йорк подпрян на седалката, минаха покрай новодошлия и слязоха. Джошуа се намръщи, стомахът му вреше от болезнени емоции.

В полукръг около вратата чакаха още четирима тежко въоръжени квазаманци. С тях имаше и един съсухрен, прегърбен старец. Последните остатъци от бялата му коса се спускаха надолу по оплешивяващото теме, очите му бяха светли — смущаващо светли. Той се обърна към тримата пленници.

— Обвинени сте в шпионаж срещу планетата Квазама — заяви той. Говореше със силен акцент, но произнасяше думите достатъчно ясно. — Вашият другар Йорк е обвинен също в убийството на един квазаманец и на едно мохо. Всякакви опити за съпротива незабавно ще бъдат наказвани със смърт. Сега ескортът ще ви отведе на разпит.

— Какво ще стане с нашия приятел? — попита Серенков и кимна към автобуса. — Ако не получи спешна медицинска помощ, ще умре.

Старецът преведе на мъжа, който очевидно беше командир на новия ескорт, и той отговори гневно.

— Ще бъде лекуван тук — каза старецът на Серенков. — Ако умре, това просто ще е наказание за извършеното от него престъпление. А вас сега ще отведем.

Джошуа пое дъх дълбоко.