Ударът на кобрата

Без да чака отговор, Пири прекъсна връзката, изпълзя обратно в гората и остави лазерната апаратура настроена за ползване по-късно. Двадесет километра за десет минути! Безнадеждно, дори и при открит терен, камо ли пък през гора. Но може би този път квазаманците ще излъжат дори себе си. Охрана от шест души в обикновен автобус беше доста несигурно, въпреки мохите и въпреки че срещу себе си имаха четирима невъоръжени пленници. На тяхно място Пири при първа възможност би прехвърлил авентинците на по-сигурно транспортно средство. Според него идеално място за такова прехвърляне бе кръстовището.

Ако предположението му се окажеше вярно, цялата група щеше пристигне там след няколко минути. Може би щяха да са достатъчни, за да успее и той да пристигне на това място.

Щеше да му се наложи да се справи не само с шестимата квазаманци, но и с войниците за подсилване на охраната. Ала срещу това нищо не можеше да направи. Сега беше време Алмо Пири, кобрата, с имплантираната в него апаратура, да свърши работата, за която бе готвен: да действа не като ловец, не като шпионин, не дори като убиец на авентински рогати леопарди, а като боец.

Той се затича на юг с максималната скорост, която му позволяваше гората. Сега всичко зависеше само от него.

Сега всичко зависеше само от него.

Йорк тихо пое дъх, приложи усвоената във флота техника за отпускане на мускулите и нервите и се приготви да действа. На фона на тъмнеещото небе вдясно и малко пред себе си виждаше силуетите на сградите на Солас. Ако правилно помнеше аерофотокартите, сега бяха приблизително на мястото, където този път се приближаваше най-много до града. Време беше да направи опит и да разбере колко непреодолими са тези мохи.

Писалката и пръстенът вече бяха в лявата му ръка. Той откопча часовника-калкулатор от лявата си китка, промуши писалката през каишката, провери дали контактите са сигурни. Скобата на писалката влезе в прореза на пръстена и сглобяемото ръчно оръжие беше готово. Натисна три клавиша и го зареди.

Йорк закопча каишката на ръчния часовник на дясната си ръка и я повдигна над седалката пред него. Преди няколко километра Моф бе предал задълженията си по охраната на друг, но вниманието на квазаманеца в момента беше насочено към Риндстат и Джошуа. „Трябва ми един безпрепятствен изстрел“, спомни си Йорк. Той вдигна писалката, прицели се в пазача и натисна спусъка.

Квазаманецът подскочи, когато миниатюрната стрела се заби дълбоко в бузата му и с мигновен рефлекс размаха револвер, търсейки целта. Мигновен, но безполезен. Очите му започнаха да помръкват от силната невротоксична смес. Йорк се прицели в мохото на умиращия и след секунда втората стреличка попадна в целта, но когато вдигна ръчното оръжие, за да го насочи към мохото на Моф, другите птици се нахвърлиха върху него.

Те бяха интелигентни, тези птици. Преди мъртвият квазаманец да падне на пода останалите пет птици вече бяха във въздуха и се спуснаха към него като сребърно-сини фурии. Стреля още два пъти, но не улучи. И тогава те го връхлетяха, забиваха ноктите си в лицето му, в ръката с оръжието, притиснаха го към седалката. Като през мъгла той чуваше виковете на Риндстат и неясните крясъци на квазаманците. Крилата на мохите го удряха по очите, заслепяваха го, но и без да вижда знаеше, че от китката до лакътя дясната му ръка е раздрана, разкъсана от човките и ноктите на мохите, които самоотвержено се бореха да измъкнат от ръцете му оръжието. То обаче беше здраво завързано около ръката му и стоеше там, макар че волята му да го използва отдавна го бе напуснала. Ръката му гореше. Агонията на талази заливаше мозъка му. Изведнъж птиците го оставиха, отидоха на задната седалка, кацнаха върху раменете на квазаманците и загракаха срещу него. Тогава той видя какво бяха направили с ръката му.

Емоционален шок, съчетан с физически и Декер Йорк, който беше виждал ранени и убити на пет други свята, потъна във временното убежище на безсъзнанието.

Последната му мисъл преди да го погълне тъмнината беше, че никога няма да излезе от нея.

— Боже мой! — прошепна Кристофър. — Боже мой!

Телек ядно хапеше кокалчетата на дясната си ръка, свита в безсилен юмрук, пъхнат в устата й. Ръката на Йорк! Елизабет искаше да отмести очи, но те, както и очите на Джошуа, бяха здраво приковани към ръката на Йорк. Тя имаше вид, сякаш е била подложена на насилствена, рискована дисекция. Само че Йорк още беше жив. Засега.

До нея Намиди се задави и излезе от стаята. Телек не го забеляза.

Стори им се, че борбата продължава цяла вечност, а вероятно бяха минали само няколко секунди, когато Риндстат с малък флакон кръвоспиращ спрей в ръка отиде при Йорк. Той несръчно напръска ръката и точно когато започна да излиза само въздух, Серенков излезе от парализата и се притече с пълен флакон. Двамата успяха да спрат кръвотечението.

През цялото време Джошуа не помръдна. Ужасена, Телек си помисли: „Тъкмо гледка за момчето!“

— Ще остане ли жив, губернаторе? — Телек подскочи, стресната от гласа на Ф’ахл.