Ударът на кобрата

Почти мръкваше, когато Уинуърд се върна от проверката на постовете на кобрите. Доктор Маккинли и останалите психолози бяха превърнали една от стаите в кметството в кабинет. Когато Уинуърд пристигна, оттам точно излизаше един квазаманец и кобрата надникна вътре.

— Здравейте — подаде глава през вратата и кимна на двамата мъже вътре. — Върви ли?

Уинуърд не беше виждал толкова уморен човек като Маккинли, но гласът му прозвуча доста бодро.

— Общо взето върви. Дори без компютърен анализ се вижда, че нивата на напрежение се променят според предвижданията.

— Чудесно. Ще свършиш ли до вечерта?

— Имам само още един. Ако искаш, можеш да присъстваш.

Уинуърд погледна кобрата, която стоеше на пост до стената. Изглеждаше уморена, макар че и тя като Маккинли също нямаше да го признае.

— Алек, защо не отидеш да вечеряш? Аз ще те замествам, докато доктор Маккинли свърши.

— С удоволствие. — Алек кимна и се отправи към вратата. — Благодаря.

Маккинли го изчака да излезе, след това натисна един бутон на клавиатурата върху бюрото.

— Да влезе номер четиридесет и две.

Миг по-късно звуковите усилватели на Уинуърд доловиха приближаването на двама души и в кабинета влязоха една кобра и един напрегнат квазаманец. Кобрата излезе, а Маккинли посочи с ръка ниския стол до масата.

— Седнете, моля.

Квазаманецът седна и хвърли подозрителен поглед към Уинуърд. Той забеляза, че мохото, макар често да потрепваше с криле, за разлика от своя господар изглеждаше спокойно.

— Говорете пред рекордера — обърна се Маккинли към мъжа и посочи правоъгълната кутия в края на бюрото. — Да започнем с име и професия.

Квазаманецът отговори и Маккинли премина към по-общи въпроси, отнасящи се до живота в селото. Постепенно тонът и насоката на анкетата се промениха и след няколко минути докторът питаше за отношенията на квазаманеца с приятелите му, честотата на половите сношения с жена му и други много лични въпроси. Уинуърд внимателно наблюдаваше мъжа, но нетренираните му очи не видяха нищо необичайно в реакциите на анкетирания. Стресовите индикатори, вградени в рекордера и в стола, на който седеше човека, разбира се щяха да дадат по-точна и обективна оценка.

По средата на въпроса за детските години на квазаманеца Маккинли спря, както бе правил това вече четиридесет и един пъти и си даде вид, че е раздразнен от нещо, което чува в слушалките си.

— Съжалявам — каза той на квазаманеца, — но изглежда шумът от вашата птица пречи на записа. Хъм… — Той огледа стаята и посочи една голяма възглавница в далечния ъгъл. — Ще имате ли нещо против да я оставите ей там?

Мъжът се намръщи и погледна към Уинуърд. После, макар езикът на тялото ясно да изразяваше несъгласие, се подчини.

— Много добре — кимна доволен Маккинли, когато квазаманецът отново седна. — Я да видим. Предполагам, че сега ще е по-добре.

Той повтори въпроса, а Уинуърд насочи вниманието си към мохото в ъгъла. Птицата очевидно не се чувстваше удобно в това си заточение. Сега тя по-често и по-силно трепкаше с криле. „Дали е нервна, задето е отделена от защитника си? — питаше се кобрата. — Или е разстроена, защото от това разстояние не може да му влияе?“ — Уинуърд решително не харесваше идеята, че мохите оказват някакво влияние върху подсъзнанието на квазаманците. Измежду всички, с които беше говорил обаче, единствено той смяташе теорията на Моро за погрешна.

— По дяволите.

Уинуърд отново се обърна към Маккинли и видя, че гледа навъсено.

— Съжалявам, но шумът в рекордера е все още твърде силен. Предполагам, че трябва да изнесем вашето мохо от кабинета. Криил? Бих ли дошъл за минутка! И си вземи нещо срещу острите нокти на птицата.

— Почакайте — обади се квазаманецът и се надигна от мястото си. — Нямате право да изнасяте мохото ми навън.

— Защо да нямам право? — попита Маккинли. — Няма да му направим нищо и след няколко минути ще ви го върнем.

Вратата се отвори и кобрата, която беше ескортирала квазаманеца, влезе с парче дебел плат в ръка.

— Нямате право да я взимате — повтори Квазаманецът и в гласа му прозвучаха първите гневни нотки. — Аз изпълнявах всички ваши искания… вие нямате право да се отнасяте така с мен.

— Остават само още седем въпроса… това е всичко — каза успокоително Маккинли. — Най-много пет минути и ще ви върнем птицата. Вижте, отсреща има една празна стая. Криил ще стои там с птицата в ръка и щом свършим, ще си я получите. Няма да й се случи нищо лошо… обещавам ви.

„При условие, че се държи дружелюбно“, добави наум Уинуърд. В стаята освен Криил щеше да има и друга кобра и през цялото време лазерите им щяха да са насочени към мохото. Въпреки това Уинуърд не завиждаше на Криил, чието лице щеше да бъде на по-малко от половин метър от острите нокти на птицата.

Квазаманецът продължи да протестира, но от гласа му се разбираше, че не разчита на успех. Криил вече бе увил плата около лявата си ръка и я поднесе към мохото. Птицата кацна на нея с видимо недоверие. Кобрата излезе от стаята, а Маккинли продължи анкетата.