Ударът на кобрата

— На северозапад — промърмори един от другите двама зоолози, когато Ханфорд прекъсна връзката. — Това и аз можех да го кажа. Натам бягат всички животни на тази ексцентрична планета.

— Не съм сигурен дали и хищниците бягат в същата посока — възрази Ханфорд. — Е, Рей? Пеша или по въздуха?

— Според мен, по въздуха — отвърна Банион. — Нека се опитаме сами да огледаме района. Да видим дали няма да се справим по-добре от тях.

— Във всеки случай, със сигурност няма да е по-лошо. Да тръгваме.

Тримата зоолози, заедно с Банион и трима съекипници-кобри се качиха на въздушната кола, издигнаха се над върховете на дърветата и се насочиха на северозапад.

Кристофър изключи микрофона с изсумтяване, облегна се назад, загледан в инфрачервения дисплей и тихо замърмори. Йорк го видя и се засмя.

— Проблеми ли имаш, Бил?

— Това дори не е мое задължение — изръмжа Кристофър, без да вдига поглед. — Как мога да открия горещи точки от крисджо, когато дори не знам как изглеждат тези животни?

— Просто открий голяма гореща точка, която се движи.

— Да, това ми е известно. По-добре Елснер да побърза да се върне.

— Още ли наблюдава главния дисплей, за да търси стада бололини за спомагателна група три?

— Аха. — Кристофър видимо потрепери. — Тези момчета сигурно са изкукуригали. Мен не можеш да ме накараш да търся бололини.

— Мен не можеш да ме накараш изобщо да сляза долу — промърмори Йорк.

Кристофър го погледна.

— Да. Аз, хъм… разбрах, че си бил поканен да бъдеш на „Менсаана“ с Лизабет, Юри, Марк и другите.

— Вярно е — отвърна спокойно Йорк. — Отказах.

— О! — Кристофър погледна към новата дясна ръка на Йорк — новата му механична дясна ръка, — после виновно отмести очи.

— Мислиш, че е заради това, нали? — попита Йорк, вдигна ръка и разтвори пръсти, които трепнаха и мълчаливо напомниха, че мозъкът му все още не се е адаптирал напълно към нервно-електронните интерфейси. — Мислиш, че ме е страх отново да сляза долу.

— Не, разбира се, че не мисля така…

— В такъв случай грешиш — каза Йорк. — Наистина се страхувам и то съвсем основателно.

Кристофър се чувстваше все по-неловко и Йорк си помисли, че сигурно никога не е чувал някой да говори така.

— Искаш ли да знаеш защо Юри и Марк, и другите са долу, а аз съм тук? — продължи той.

— Е… добре де, защо?

— Защото те се опитват да докажат, че не ги е страх — отговори Йорк. — Отчасти на другите, но главно на себе си. Демонстрират, че ако се наложи, без да им мигне окото са готови за втори път да си пъхнат главата в устата на рогатия леопард.

— А ти не изпитваш такава нужда, така ли?

— Точно така — кимна Йорк. — Неведнъж съм подлагал на проверка смелостта си. И преди да дойда на Авентини, и след това. Зная, че съм смел и не се нуждая от излишни рискове, за да го доказвам. — Той махна с ръка към екрана. — Ако квазаманците предприемат някакви действия, и оттук, и от повърхността мога да оценя тяхното военно ниво. Затова оставам тук.

— Разбирам. — Кристофър кимна, но погледът му издаваше, че все още е смутен. — Разумно е. Аз… е, радвам се, че изяснихме този въпрос.

Той се обърна към дисплея си, а Йорк потисна една въздишка. И Кристофър, както и другите, не го разбираше. Те все още смятаха, че това е просто един по-хитър начин да скрие, че е страхливец.

Да вървят по дяволите всички.

Йорк се обърна към монитора и се зае да следи за военни действия. Механичната ръка в скута му се сви в юмрук.

Малко след пладне „Капка роса“ най-после откри недалеч от селото стадо бололини и един час по-късно третата спомагателна въздушна кола го достигна. Стадото пасеше между дърветата и когато въздушната кола мина над него, Рем Паркър тихичко подсвирна.

— Ужасни същества — промълви той.

— Прав си — промърмори една от другите кобри. — Струва ми се, че виждам и тарбини… онези кафяво-червеникави петна зад главите сред иглите.

— Аха. Чудесно място за лятно жилище. — Паркър погледна към апаратурата на съседната седалка. — Е, Дан, как мислиш? Ще стане ли?

Дан Ростин вдигна рамене.

— Трудничко. Доста сме на юг от пътя им… необходима е голяма девиация, за да ги върнем. Но ако приличат на плоскокопитните от Чата, ще успеем. Задръж така една секунда и ще бъда по-точен.

Оказа се, че положението не е толкова безнадеждно, колкото смяташе Паркър. Магнитното поле, което щяха да създадат, никъде не трябваше да променя посоката на силовите линии с повече от двадесет градуса, а апаратурата можеше да създаде необходимите амплитуди. От време на време трябваше да слизат на земята на сто метра от центъра на стадото, с риск въздушната кола да бъде нападната от животните. Но нали затова в групата имаше кобри.

— Е, да тръгваме — обърна се Паркър към другите. — И да се надяваме, че наистина приличат на своите плоскокопитни братовчеди от Чата, както твърдят биолозите. — „Иначе — помисли си той, — по целия път до селото кобрите ще трябва като каубои да гонят стадото.“ А Паркър не изгаряше от такова желание.