Уикендът на Остърман

— Добре. Знам, че много от вас не одобряват действията ми. Вие, копелета мръсни, искате да ме изхвърлите и да наемете някое гадно хипи, някакво вързано адвокатче! Но ще успеете да го направите само ако сплескам работата. Аз обаче няма да я сплескам! Досието ми ще остане чисто! Този град ще остане чист! Ето защо ще ми кажете какво става и ако имам нужда от помощ, ще я потърся! Не мога да го направя, без да има за какво да се хвана!

Танър стана от леглото. В началото беше нестабилен, но после, за своя изненада, се задържа здраво на краката си.

— Вярвам ви. Прекалено сте разярен, за да лъжете… И сте прав. Много от нас не ви харесват. Може би просто органически, ето защо нека да не се задълбочаваме… Аз обаче няма да отговарям на въпросите ви, а ще ви заповядам нещо. Ще пазите тази къща денонощно, докато не ви кажа да спрете. Ясно ли ви е?

— Няма да търпя заповеди!

— От мен ще ги търпите. Ако не се подчините, ще ви покажа на шейсет милиона телевизора като типичен пример за човек, който е старомоден, необразован и предубеден и представлява заплаха за спазването на закона! Вие сте отживял времето си. Вземете си пенсията и изчезвайте.

— Не можете да го направите…

— Не мога ли? Проверете, ако не вярвате.

Маколиф стоеше загледан в Танър. Вените на врата му бяха силно изпъкнали и Танър си помисли, че ще се пукне.

— Мразя ви, копелета! — каза той с леден глас. — Мразя ви до смърт!

— И аз също… Виждал съм ви как действате… Но сега това е без значение. Седнете.

* * *

Десет минути по-късно Маколиф изскочи от къщата в стихващата юлска буря. Затръшна след себе си предната врата и набързо даде няколко заповеди на полицаите, застанали на тревната площ. Мъжете вяло му отвърнаха и той се качи в колата си.

Танър извади риза от чекмеджето на скрина и непохватно я облече. Излезе от спалнята и тръгна надолу по стълбите.

Али беше във вестибюла и говореше с полицая. Тя го видя и се спусна да го посрещне на площадката на стълбището.

— Навсякъде в къщата гъмжи от полицаи. Иска ми се да бяха цяла армия… О, Господи! Опитвам се да бъда спокойна. Наистина се опитвам! Но не се получава! — Тя го прегърна и усети превръзката под ризата му. — Какво ще правиш? Към кого ще се обърнеш?

— Всичко ще се оправи… Трябва просто да почакаме още малко.

— За какво?

— Маколиф ще ми даде информация.

— Каква информация?

Танър дръпна Али до стената. Говореше тихо, за да е сигурен, че полицаят не го чува:

— Тези, които бяха навън до прозорците на мазето, са ранени. За единия знам, че е ранен тежко в крака. За другия не мога да бъда сигурен, но Бърни смята, че го е ударил в рамото или в гърдите. Маколиф ще отиде да се види със семейство Кардоне и Тримейн. А после ще ми се обади. Може да не бъде много скоро, но ще се свърже с мен.

— Каза ли му какво да търси?

— Не. Нищо не съм му казал. Само го помолих да ги изслуша къде са били. Засега толкова. Не искам Маколиф да взема решения. Тази работа е за Фасет.

Но всъщност не беше за Фасет, мислеше си Танър. Вече не беше за никого, освен за самия него. Щеше да каже на Али, когато се наложеше. В последната минута. Усмихна й се, обхвана я с ръка през кръста и си помисли, че би искал да бъде свободен, за да я обича отново.

* * *

В десет и четирийсет и седем телефонът иззвъня.

— Джон? Дик се обажда. Маколиф беше при мен — Тримейн дишаше тежко в слушалката, но гласът му беше почти спокоен. Владееше се, но беше на ръба. — …Нямам представа в какво си се забъркал — опитали са се да ви убият, Господи!… И аз не искам да знам, това е повече, отколкото бих могъл да понеса! Съжалявам, Джон, но аз ще отведа семейството си оттук. Имам резервация за „Пан Ам“ за десет часа сутринта.

— Къде отивате?

Тримейн не отговори. Танър продължи:

— Попитах те къде отивате.

— Съжалявам, Джон… може да ти прозвучи грозно, но няма да ти кажа.

— Мисля, че разбирам… Ще ми направиш обаче една услуга. Отбий се у нас на път за летището.

— Не мога да ти обещая. Довиждане.

Танър задържа пръста си върху вилката на телефона, а после набра номера на полицейския участък в Садъл Вали.

— Полицейски участък. Сержант Дейт.

— Капитан Маколиф, моля ви.

— Няма го, мистър Танър.

— Можете ли да го откриете? Спешно е.

— Ще се опитам да се свържа по радиотелефона с колата му. Ще почакате ли?

— Не, просто му кажете да ми се обади веднага. — Танър даде телефонния си номер и затвори. Маколиф навярно беше на път за семейство Кардоне. Трябваше вече да е пристигнал там. Танър се върна във всекидневната. Искаше да разстрои семейство Остърман.

Това беше част от плана му.

— Кой се обади? — попита Бърни.

— Дик. Чул е за случилото се… Заминава със семейството си.

Лийла и Бърни се спогледаха.

— Къде?

— Не каза. Полетът им е утре сутринта.

— Не каза къде отива? — Бърни се изправи небрежно, но не успя да скрие тревогата си.

— Вече ви отговорих. Не искаше да ми каже.

— Но ти не се изрази по този начин. — Остърман погледна Танър.

— Думите ти бяха „не каза“. Има разлика.

— И аз мисля така… Все още ли смятате, че трябва да отидем във Вашингтон?

— Какво? — Остърман гледаше жена си. Не беше чул въпроса на Танър.