Уикендът на Остърман

— Смятате ли, че трябва да отидем във Вашингтон?

— Да! — Бърни се взираше в Танър. — Сега още повече се налага. Ти се нуждаеш от закрила. От истинска закрила… Опитват се да те убият, Джон.

— Чудя се. Чудя се дали се опитват да убият мен.

— Какво искаш да кажеш? — Лийла се изправи, обърната с лице към Танър.

Телефонът иззвъня.

Танър бързо се върна в кабинета и вдигна слушалката. Беше Маколиф.

— Чуйте — каза спокойно Танър. — Искам да опишете точно — точно къде беше Тримейн по време на разпита.

— В кабинета си.

— Къде в кабинета си?

— На бюрото. Защо?

— Стана ли? Разхождаше ли се? Дойде ли например да се ръкува с вас?

— Не… Не, не мисля. Не, не дойде.

— А жена му? Тя ли ви покани да влезете?

— Не. Прислужницата. Жената на Тримейн беше на горния етаж. Не се чувстваше добре. Проверихме това — обадихме се на лекаря, помните ли?

— Добре. А сега ми кажете за семейство Кардоне. Къде ги намерихте?

— Първо говорих с мисис Кардоне. Едното от децата ми отвори. Тя лежеше на дивана, мъжът й беше в гаража.

— Къде говорихте с него?

— Току-що ви казах. В гаража. Излезе, че и там съм пристигнал в последния момент. Заминава за Филаделфия. Баща му е много болен. Дали са му последното причастие.

— За Филаделфия?… Къде точно беше той?

— Казах, в гаража Багажът му беше готов. Беше в колата. Помоли ме да побързам. Искаше да тръгва.

— Беше в колата?

— Точно така.

— И не ви се стори странно, че разговаря с вас, без да слезе?

— Защо? Баща му умира, за Бога! Адски бързаше да стигне във Филаделфия. Ще проверя дали е вярно.

Танър затвори телефона.

Маколиф не беше видял нито един от четиримата при нормални обстоятелства. Нито се бяха изправили на крака, нито се бяха движили. Бяха решили да не ходят у семейство Танър в неделя.

Тримейн зад бюрото си, уплашен, неподвижен.

Кардоне в колата, очакващ с нетърпение да отпътува.

Единият или и двамата ранени. Може би единият или и двамата са част от „Омега“. Нима неговите приятели бяха стреляли по него?… Нищо, скоро щеше да разбере.

* * *

Моментът беше дошъл. Навън дъждът беше спрял; сега щеше да му бъде по-лесно да върви, макар че гората все още беше мокра.

В кухнята се преоблече с дрехите, които беше донесъл от спалнята — черен панталон, черен пуловер с дълги ръкави и маратонки. Сложи пари в джоба си, като не пропусна да се увери, че има най-малко шест дайма. Накрая закачи малко фенерче на пуловера си.

После отиде до вратата на вестибюла и повика Али в кухнята. Страхуваше се от този момент много повече, отколкото от всичко друго, което му предстоеше. И все пак нямаше друг начин. Знаеше, че трябва да й каже.

— Какво правиш? Защо…

Танър вдигна пръсти към устните си и я притегли пред себе си. Стигнаха до отсрещния край на кухнята, където беше вратата на гаража — най-отдалеченото от вестибюла място. Прошепна й спокойно:

— Помниш ли, че те помолих да ми вярваш?

Али бавно кимна.

— Излизам за малко, за съвсем малко. Ще се срещна с двама мъже, които могат да ни помогнат. Маколиф ме свърза.

— Защо не дойдат тук? Не искам да излизаш. Не те пускам да излизаш.

— Няма как. Уговорено е — излъга той, макар и да знаеше, че тя ще се усъмни. — След малко ще ти се обадя. Ще разбереш, че всичко е наред. Но дотогава искам да кажеш на семейство Остърман, че съм излязъл на разходка… Че съм разстроен, каквото искаш. Важно е да се убедят, че ти вярваш на версията за разходката. Обясни им, че всеки момент ще се върна или че може би говоря с някой от полицаите навън.

— С кого ще се срещнеш? Трябва да ми кажеш.

— С хората на Фасет.

Али улови втренчения му поглед. Разбра, че я лъже, и потърси очите му.

— Трябва ли да го правиш? — попита го тихо.

— Да. — Той я прегърна силно. Не искаше повече да се бави. Отправи се бързо към вратата на кухнята.

На двора Танър се разходи, за да го забележат полицаите пред и зад къщата. Когато се убеди, че вече никой не го гледа, изчезна в гората.

Направи голям завой на запад, като си светеше с малкото фенерче, за да избягва препятствията. Земята беше влажна, мека и му беше трудно да върви. Най-после видя светлините в задния двор на съседите си — семейство Сканлън — на триста фута от границите на неговата градина. Когато стигна до задната веранда на семейство Сканлън и натисна звънеца, целият беше мокър.

Петнайсет минути по-късно — повече, отколкото беше предполагал — Танър се качи в мерцедеса комби на съседите си и запали двигателя. Пистолетът „Смит Уесън“ на Сканлън беше на колана му, а в джоба му имаше три резервни пълнителя.

Сви вляво по Орчард Драйв към центъра. Минаваше полунощ; беше изостанал от графика, който си беше съставил.

За момент прецени действията си. Никога не се беше смятал за особено безстрашен мъж. Смелостта му винаги се раждаше спонтанно. А сега съвсем не беше смел. Беше отчаян.

Странно. Страхът му, силният, изпълнил душата му ужас, с който живееше вече няколко дни, изчезна и на негово място се роди гняв. Гняв, че го манипулират. Повече не можеше да приеме това.