Уикендът на Остърман

Шофьорът беше Лийла Остьрман. Сама. Пулсът на Танър се ускори. Какво беше направил! Никога не му беше минало през ума, че някоя от двойките можеше да се раздели в решителен момент! И все пак Лийла беше сама! А нищо не можеше да спре Остьрман да не задържи семейството му като заложници. Остьрман беше от охраняваните, а не от преследваните. Можеше да се движи свободно, ако, иска да напусне къщата. Да принуди Али и децата да тръгнат с него, ако сметне за необходимо. Лийла паркира комбито пред „Вилидж Пъб“, слезе, бързо се приближи до таксито и разтресе шофьора, за да го събуди. Поговориха тихо; Танър не можеше да чуе гласовете им. След малко Лийла се върна обратно към ресторанта и влезе. Танър остана във входа. Опипваше монетите в джоба си и я чакаше да излезе. Чакането беше мъчително. Той трябваше да отиде до телефона. Трябваше да се свърже с полицията. Трябваше да се увери, че семейството му е в безопасност. Накрая Лийла се появи, качи се в колата и замина. Пет-шест пресечки на запад комбито зави надясно и изчезна.

Танър пресече тичешком улицата до телефонната будка. Пусна монета и набра номера.

— Ало? Слава Богу! Беше Али!

— Аз съм.

— Къде си…

— Сега това не е важно. Всичко е наред… Ти добре ли си? — Той се вслушваше внимателно за фалшиви нотки в гласа й.

— Разбира се. Страшно се притеснихме за теб. Какво правиш?

Звучеше нормално. Всичко беше наред.

— Нямам време. Искам…

Тя го прекъсна:

— Лийла тръгна да те търси. Направил си ужасна грешка. Говорихме. Ти и аз не сме прави, скъпи. Никак не сме прави. Бърни много се разтревожи, помисли…

Танър не й даде възможност да продължи. Нямаше нито секунда за губене, не и заради семейство Остърман, не сега.

— Трябва да свършвам. Стойте при полицаите. Правете, каквото ви казвам. Не ги изпускайте от погледа си!

Той затвори, преди тя да успее да му отговори. Сега всеки миг беше от значение.

— Полицейски участък. На телефона е Дженкинс.

Единият от мъжете от полицията на Садъл Вали, уведомен за „Омега“, се беше върнал. Маколиф го беше извикал.

— Полицейски участък — повтори раздразнено полицаят.

— Обажда се Джон Танър…

— Господи, къде сте? Търсихме ви навсякъде!

— Няма да ме откриете, докато аз самият не поискам… А сега ме слушайте! Искам двамата полицаи да не напускат къщата. Жена ми никога не бива да бъде сама. Нито пък децата! Никога! Не бива нито един от тях да остава насаме с Остърман!

— Разбира се! Знаем! А сега къде сте? Не се правете на глупак!

— Ще ви позвъня по-късно. Не се опитвайте да засичате обаждането ми. Мен няма да ме има там.

Тръшна слушалката, отвори вратата и се огледа за по-удобна позиция от входа на магазина. Нямаше да успее да избяга незабелязано оттам. Тръгна да пресича улицата. Шофьорът на таксито отново спеше.

Изведнъж най-неочаквано Танър чу рев на двигател. Видя неясните очертания на кола, която се носеше към него със загасени фарове. Появи се сякаш от никъде и караше с огромна скорост; той беше нейната цел. Танър тичаше към отсрещния тротоар само няколко фута пред летящата кола. Хвърли се на бордюра, като изви тялото си встрани от колата.

В същия миг почувства силен удар в левия крак. Чу се пронизителен звук от гуми, които рязко спряха на асфалта. Танър падна, преобръщайки се при плонжа, и видя как черната кола мина на милиметри от мерцедеса, а после се отдалечи по Вали Роуд.

Болката в крака му беше мъчителна, рамото му пулсираше. Молеше са на Бога да може да върви! Трябваше да може да върви!

Шофьорът на таксито тичаше към него.

— Господи! Какво стана?

— Бихте ли ми помогнали да се изправя?

— Разбира се! Разбира се! Добре ли сте?… Този приятел сигурно хубавичко си е пийнал! Господи! Можеше да ви убие. Искате ли да повикам лекар?

— Не. Не. Не мисля, че е необходимо.

— Имам телефон ей там. Ще се обадя на ченгетата! Те за нула време ще извикат лекар!

— Не! Не, не го правете! Добре съм… Само ми помогнете малко да повървя.

Беше болезнено, но Танър установи, че може да се движи. Това беше най-важното. Сега болката не беше от значение. Нищо не беше от значение, освен „Омега“. А „Омега“ се беше разкрила!

— При всички случаи по-добре е да извикам полиция — каза шофьорът, подкрепяйки Танър за ръката. — Този трябва да бъде махнат от пътя.

— Не… Искам да кажа, че не видях номера му. Дори не обърнах внимание каква беше колата. Нищо няма да излезе.

— И аз така мисля. Ако се забие в някое дърво, ще си получи заслуженото.

— Да. Правилно. — Танър вече вървеше сам. Щеше да се оправи.

Телефонът на стоянката за такси на отсрещната страна на улицата иззвъня.

— Телефонът ми звъни… Добре ли сте?

— Да. Благодаря.

— Съботна нощ. Вероятно няма да има повече повиквания през цялата ми смяна. В събота през нощта дежури само едно такси. Но и то е много. — Шофьорът тръгна. — Всичко хубаво, приятелю. Сигурен ли сте, че нямате нужда от лекар?

— Не, уверявам ви. Благодаря.

Видя, че шофьорът си записва адрес, а после чу гласа му, докато го повтаряше: