Уикендът на Остърман

— О, Боже! — Танър не искаше да избухва по телефона, но не можа да се сдържи. Черната кола, която изникна сякаш отникъде.

„Плюс един“ в действителност беше част от тримата! — Върна ли се?

— Не. Лийла обаче се върна. Тя мисли, че може би се е загубил.

— Ще ти се обадя. — Танър затвори. Бърни естествено се беше „загубил“. Нямаше време да се върне. Нямаше време, защото Танър беше на алеята и защото гумите бяха срязани.

И сега той осъзна, че трябва някак си да стигне до гарата на Ласитър Роуд. Да стигне там и да заеме позиция, преди някой от „Омега“ да може да го спре или да разбере къде е.

Ласитър Роуд беше разположен по диагонал на северозапад, на около три мили от центъра на града. Гарата навярно беше около една-две мили по-далеч. Щеше да върви пеша. Това беше единственото нещо, което можеше да направи.

Тръгна бързо, колкото му позволяваха силите. Куцането намаля с раздвижването. После се пъхна в един вход. Никой не го следеше.

Вървеше, криволичейки на запад, и стигна до покрайнините на града, където нямаше тротоари, а само обширни ливади. Ласитър Роуд вече не беше далеч. Два пъти легна на земята, докато край него профучаваха автомобили. Шофьорите не обръщаха внимание на нещо друго, освен на пътя пред себе си.

Накрая мина през горичка, която заграждаше от едната страна добре поддържана тревна площ — и двете му напомняха за неговия дом — и стигна до Ласитър Роуд. Излезе на грубата асфалтова настилка, зави наляво и започна последната част от пътешествието си. Според изчисленията му едва ли трябваше да върви повече от миля, миля и половина. Ако кракът му издържеше, щеше да стигне до изоставената гара за петнайсет минути. Ако не издържеше, щеше просто да забави крачка, но все пак да се добере дотам. Часовникът му показваше един и четирийсет и една. Имаше време.

„Омега“ нямаше да пристигне рано. Не можеше да си го позволи. Тя — или те — не знаеха какво ги очаква.

Танър тръгна, куцайки, по пътя и установи, че се чувства по-добре, по-сигурно, държейки в ръка пистолета на Сканлън. Видя зад себе си трепкаща светлина. Фарове, които бяха на триста-четиристотин ярда. Влезе в гората, граничеща с пътя, и легна върху калната почва.

Колата бавно го отмина. Беше същата черна кола, която го беше блъснала на Вали Роуд. Не можа да види шофьора. Без улично осветление беше невъзможно да го разпознае.

Когато колата изчезна от погледа му, Танър се върна на пътя. Мислеше да остане в гората, но му беше трудно да върви. Щеше да се придвижи по-бързо по пътя. Продължи напред, накуцвайки. Чудеше се дали черният автомобил принадлежи на някой полицай, временно разположен на Орчард Драйв 22. Дали шофьорът беше писател на име Остърман?

Беше изминал почти половин миля, когато светлините отново се появиха, този път пред него. Хлътна в храстите, молейки се на Господ да не са го забелязали, и свали предпазителя на пистолета.

Автомобилът се приближи с невероятна скорост. Човекът, който го караше, се връщаше назад, за да търси някого.

Дали искаше да намери него?

Или Лийла Остърман?

Или имаше намерение да се свърже с Кардоне, който нямаше умиращ баща във Филаделфия. Или с Тримейн, който не беше на път към мотела на летище „Кенеди“.

Танър стана и продължи, кракът му се огъваше. Стискаше здраво пистолета в ръка.

Пътят направи завой и гарата се показа. Една-единствена увиснала улична лампа осветяваше порутената сграда. Прозорците и вратите на старата, измазана с хоросан гара бяха заковани с дъски, в пукнатините на изгнилото дърво зловещо се виеха бурени. Малки грозни листа растяха от стеблата.

Нямаше вятър, нито дъжд, не се чуваше никакъв звук, освен ритмичните капки, които падаха от хилядите клони и листа — последното немощно ехо от бурята.

Спря край рушащия се, обрасъл с трева паркинг, за да реши къде, да застане. Беше почти два часът и трябваше да намери закътано място. Сградата! Може би щеше да успее да влезе. Тръгна през чакъла и бурените.

Заслепи го светлина, инстинктивно се хвърли напред. Обърна се, подпирайки се на раненото си рамо, но не усети болка. Мощен прожектор беше прерязал полумрака, в запустялата местност отекнаха изстрели. Куршуми се удряха в земята около него и свистяха над главата му. Търкаляше се непрекъснато. Усети, че един от куршумите беше улучил лявата му ръка. Стигна до ръба на хлътналата чакълеста настилка и насочи пистолета към ослепителната светлина. Стреля бързо по посока на врага. Прожекторът гръмна. Чу се вик. Танър продължи да натиска спусъка, докато пълнителят се изпразни. Опита се да бръкне в джоба си с лявата ръка, за да вземе друг пълнител, и разбра, че не може да я движи.

Отново настъпи тишина. Остави пистолета и с дясната ръка несръчно извади пълнителя. Подпря пистолета на земята, хвана със зъби горещото дуло и докато вкара новия пълнител, изгори устните си.

Чакаше врагът да се раздвижи. Да вдигне някакъв шум. Нищо.

Бавно се изправи. Сега лявата му ръка беше съвсем неподвижна. Държеше пистолета пред себе си, готов да натисне спусъка при най-лекото раздвижване в тревата.

Нищо.