Ултиматумът на Борн

— Напредваме, но сме още далеч. Бил е свързан с Лангли, но не ни е известно на какво ниво.

— Лангли? За Бога, та нали имаме наш човек там. Той може да се намеси и да разбере кой е онзи кучи син.

— Десоул ли? — попита простичко Кобра.

— Точно така. — Армбрустър се наведе напред. — Наистина са малко нещата, които не знаете. Тази връзка е много дискретна. Та какво казва Десоул?

— Нищо, не можем да се доближим до него — отвърна Джейсън, а умът му бясно работеше, за да измисли достоверен отговор. Твърде дълго беше Дейвид Уеб. Конклин беше прав — вече не мислеше достатъчно бързо. И изведнъж думите потекоха — част от тях бяха истина — опасна, но достоверна, а той не можеше да си позволи да не бъде достоверен. — Той мисли, че го наблюдават и че трябва да се държим настрани от него, да не го търсим, докато не ни каже.

— Какво се е случило? — Председателят стисна чашата, а очите му се бяха изцъклили и гледаха неподвижно.

— Някаква „бурмичка“ научила, че Тигартън в Брюксел има факсов код за директен достъп до Десоул, който заобикаля рутинното движение на поверителните документи.

— Глупави войничета! — изсъска Армбрустър. — Само да им дадат някоя златна нашивка и започват да се кипрят като дебютантки в обществото и да искат всяка нова играчка, която видят!… Факсове, кодове за достъп! Мили Боже, той сигурно е натиснал грешни клавиши и е набрал номера на Националната асоциация за подпомагане на развитието на цветнокожите.

— Десоул каза, че си подготвя прикритие и че може да се оправи, но не е моментът да тръгне да обикаля и да задава въпроси, особено пък в тази област. Без много шум ще провери каквото може и ако узнае нещо, ще се свърже с нас, но ние не бива да го търсим.

— Не ви ли дойде наум, че онова скапано войниче ще ни постави в неудобно положение? Ако не беше онзи глупак с неговия код за достъп, нямаше да имаме проблеми и всичко щеше да е наред.

— Да, но той съществува и проблемът — по-точно кризата, няма да се уреди — безизразно изрече Борн. — Повтарям — трябва да се подсигурим. Някои от нас трябва да заминат — да изчезнат поне за малко. За доброто на всички ни.

Председателят на федералната комисия по търговията се облегна, лицето му бе навъсено и неприветливо.

— Нека ви кажа нещо, Саймън, или както ви е там името. Изваждате от играта не когото трябва. Ние сме бизнесмени и някои от нас са достатъчно богати или достатъчно себични, а може да имат и друга причина, за да искат да служат на правителството срещу заплащане. Но на първо място сме бизнесмени и имаме инвестиции навсякъде. Освен това сме назначени, а не избрани, а това означава, че никой не очаква разкриване на подробности от финансовата ни дейност. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не съвсем — отвърна Джейсън и моментално го обзе тревога, че губи контрол, че вече не може да заплашва. „Твърде дълго бях извън играта…“, а Албърт Армбрустър не е глупак.

Джейсън премина първото ниво на паниката; вече разсъждаваше по-хладно и много по-аналитично.

— Какво имате предвид? — запита той.

— Да се отървем от войничетата. На тях купете вили или карибски острови и ги махнете оттук. Създайте им по един малък двор и ги оставете да играят на крале. И без това само за това ги бива.

— Да действаме без тях ли? — попита Борн, като се опита да скрие учудването си.

— Точно така. Само да се чуе нещичко за офицерските големци и сме загазили яко. Всичко е по „шапката“ на военнопромишления комплекс, който бих нарекъл „военнопромишлено съзаклятие“. — Армбрустър отново се наведе над масата. — Нямаме повече нужда от тях! Отървете се от тях!

— Възраженията може да са много силни…

— Няма начин. Хванали сме ги натясно!

— Трябва да обмисля.

— Няма нищо за мислене. След шест месеца ще държим под контрол всичко, което ни е необходимо в Европа.

Джейсън Борн се втренчи в председателя на Федералната комисия по търговията. „За какъв контрол става дума?“ — помисли той. „С каква цел? Защо?“

— Ще ви откарам до вас — каза той.

— Свързах се с Мари — Конклин говореше от апартамента на ЦРУ във Вирджиния. — Тя е в хотела, а не в къщата ви.

— Как така? — попита Джейсън от телефонната будка на бензиностанцията в покрайнините на Манасас.

— Не ми обясни… Или обядваха, или се приготвяха за сън — един от тези моменти, когато майките не говорят много свързано. Чувах децата около нея. Доста шум вдигаха, приятелю.

— Какво ти каза, Алекс.

— Май зет ти е пожелал така. Не се впусна в подробности, но не звучеше като някоя изтормозена майка, а си беше напълно нормалната Мари, която познавам и обичам — а това означава, че искаше само за теб да й говоря.

— И ти й каза, че съм добре, нали?

— Разбира се! Казах й, че си се укрил и те пазят, че си се заровил да четеш някакви компютърни разпечатки — което донякъде е вярно.

— Джони сигурно е говорил с нея. Тя му е обяснила какво се е случило и той ги е преместил в специалния си бункер.

— В какво?