Ултиматумът на Борн

— Май никога не си виждал Транкуилити Ин, нали? Честно казано, не си спомням дали си бил там.

— С Панов сме разглеждали само плановете на хотела и мястото, където щеше да се строи, но това беше преди четири години. Оттогава не сме ходили там, поне аз. Никой не ме е канил.

— Това просто ще го отмина, защото имаш постоянна покана от момента, в който взехме мястото… Поне знаеш, че е на брега и единственият начин да стигнеш до там, освен по вода, е един черен път с толкова много камъни, че никоя нормална кола не може да го мине два пъти. Всичко се доставя със самолети или лодки. Почти нищо не се донася от града.

— Освен това брегът се патрулира — прекъсна го Конклин. — Джони не поема никакви рискове.

— Затова ги изпратих при него. Ще й се обадя по-късно.

— А при теб как е? — попита Алекс. — Какво ще кажеш за Армбрустър?

— Да речем така — поде Борн, като вдигна очи към белия пластмасов таван на телефонната будка. — Как ще приемеш изказването на човек, който притежава сто милиона американски долара в цюрихски банки, че „Медуза“ от военен окръг в Сайгон, подчертавам „военен“, трябва да се отърве от военните, защото „Медуза“ не се нуждае повече от тях?

— Просто няма да повярвам — възрази тихо, с изпълнен със съмнение глас пенсионираният разузнавач. — Не може да ти е казал такова нещо.

— Напротив. Дори ги нарече „войничета“, но това не беше мил стих в тяхна чест. Буквално отрече адмиралите и генералите, нарече ги дебютантки със сърмени нашивки, които искат всяка нова играчка в магазините.

— Някои от сенаторите в Комисията по въоръжените сили биха се съгласили с тази оценка — съгласи се Алекс.

— Това не е всичко. Когато му напомних, че „Медуза“ произлиза от Сайгон, и то военен окръг Сайгон, той се изказа съвсем недвусмислено, че това може и да е така, но е сигурно, като смъртта, че не е останала там, защото, тук цитирам дословно, „войничетата не са могли да я използват пълноценно“.

— Това е провокационно изявление. Каза ли ти защо според него не са я използвали както трябва?

— Не, но не го и попитах. Предполагаше се, че знам отговора.

— Бих искал да е така. Все по-малко ми харесва това, което чувам. Толкова е противно… Как стана дума за стоте милиона?

— Казах му, че „Медуза“ може да му купи вила, някъде в чужбина, където не могат да го открият, ако по наша преценка се наложи това. Той не изглеждаше заинтересуван и каза, че ако иска може и сам да си я купи. Имал сто милиона американски долара в цюрихски банки. Предполагаше, че и това ми е известно.

— Това ли е всичко? Някакви си сто милиона?

— Не съвсем. Съобщи ми още, че като всички останали всеки месец получава кодиран телекс от банките в Цюрих със сведения за влоговете му. Очевидно е, че растат.

— Голямо, грозно и все по-голямо — добави Конклин. — Нещо друго? Не че не ми стига това, което чух. Достатъчно ме уплаши.

— Още две неща остават. И по-добре се запаси с кураж… Армбрустър каза, че заедно с телекса за влоговете получава и списък на компаниите, върху които са установили контрол.

— Какви компании? Какво е имал предвид?

— Ако бях попитал, жена ми и децата вероятно трябваше да присъстват на семейна литургия, но без ковчег, защото просто нямаше да съм там.

— Имаш и още да ми казваш, нали?

— Нашият знаменит председател на Федералната комисия по търговията каза, че вездесъщите „ние“ можем да контролираме всичко, което пожелаем, в Европа… Алекс, за какъв контрол става дума? В какво сме се забъркали!

Последва дълго мълчание. Джейсън Борн не го прекъсна. На Дейвид Уеб му се искаше да изкрещи, но нямаше смисъл — той вече не съществуваше. Конклин отново заговори.

— Мисля, че сме се забъркали в нещо, с което не можем да се справим — каза едва доловимо той. — Не можем да запазим за себе си тази информация. Тя трябва да иде по-нагоре, Дейвид.

— По дяволите! Не говориш на Дейвид! — Борн не повиши глас, въпреки че кипеше от гняв. Тонът му беше достатъчно изразителен. — Това няма да го съобщаваме никъде, докато не кажа, че може, а не е сигурно дали изобщо ще го кажа. Разбери ме, не дължа никому нищо, а най-вече на ония, които ни местеха като пионки и ме лашкаха насам-натам — мен и жена ми — само за да получат някакви отстъпки и то при положение, че залагаха нашия живот и живота на децата ни. Възнамерявам да използвам всичко, което узная, само за едно-единствено нещо: да измъкна Чакала от леговището му и да го убия, за да можем да излезем от ада на личния си живот и да продължим да живеем. Сега знам, че това е начинът. Армбрустър говореше решително и сигурно си е такъв, но под обвивката си бе изплашен. Всички са изплашени, паникьосани, както казваш и си прав. Подари им Чакала, а то е решение, което не могат да откажат. Подари на Карлос клиент — богат и влиятелен като сегашната „Медуза“ и той няма да може да устои: спечелил е уважението на световните баровци, а не само на измета на обществото й на фанатиците отляво и отдясно… Не заставай на пътя ми, недей, за Бога!

— Заплашваш ме, нали?

— Престани, Алекс! Не искам да си говорим по такъв начин!