Ултиматумът на Борн

Основната сграда се намираше на разстояние колкото две футболни полета встрани от селския път. Ограда от колове разделяше входа от изхода — залостени железни врати, които гледаха към алеята за коли във форма на подкова. Изобилната растителност — високи дървета и шубраци, беше естествено продължение на оградата. Липсваха само караулни помещения.

Спомените му се върнаха към Пекин, Китай и резервата за птици, където бе примамил един убиец, представящ се за Джейсън Борн. Там имаше караулно помещение и групи въоръжени караули в гъстата гора… и един луд — палач, начело на армия от убийци, най-изявеният от които бе самозваният Джейсън Борн. Той бе проникнал в този смъртоносен резерват, бе извадил от строя малкия автомобилен парк от камиони и коли с помощта на ножчето си, с което беше срязал всички гуми, а после бе отстранил всички патрули в гората на Юн Шан. След това се бе добрал до осветения от фенерче пункт, където се беше събрала бригадата фанатици, начело с онзи арогантен маниак. Борн се чудеше дали днес би могъл да повтори това. Вече за трети път минаваше бавно с колата си покрай имението на Суейн. Очите му поглъщаха всичко, което можеше да се види. Оттогава бяха минали пет години, а от събитията в Париж — цели тринадесет. Опита се да оцени трезво действителността. Не беше вече онзи младеж от Париж, нито зрелият мъж от Хонконг, Макао и Пекин. Беше на петдесет и го усещаше. Само че нямаше защо да мисли непрекъснато за това. Трябваше да се съсредоточи над далеч по-важни неща, а и двадесетте и осем акра на имението на генерал Норман Суейн не бяха вековната гора на резервата Юн Шан.

Въпреки това, също както и сред първичната природа в околностите на Пекин, той отклони колата от селския път и навлезе във високата трева и храсталаците. Покри автомобила с клонки. Бързо спускащият се мрак щеше да довърши камуфлажа. Беше се преоблякъл в мъжката тоалетна на бензиностанцията: черни панталони, черен тесен пуловер с дълги ръкави, черни гуменки с дебели подметки. Работното облекло. Инструментариумът му, който беше закупил след като напусна Джорджтаун, се състоеше от ловджийски нож с дълго острие, двузаряден пневматичен пистолет в пластмасов кобур под мишницата, който безшумно изстрелваше парализиращи стрелички, две сигнални ракети, предназначени за закъсали шофьори, с които се привличаше вниманието на други шофьори, малък бинокъл „Цайс-Никон“ провесен на колана на панталоните, кожени ремъци и джобна ножица за тел, в случай че има метална ограда. Автоматичният пистолет, който бе получил от ЦРУ, висеше на колана му. Мракът дойде и Джейсън Борн навлезе в гората.

Бял облак от пръски избухна в кораловия риф и като че ли увисна пред тъмносиния екран на карибските океански вълни. Беше в този час на ранната вечер, когато дългият залез все още предстоеше, Транкуилити Ин се къпеше в преливащите се ярки тропически цветове, а сенките постоянно се променяха с неуловимото спускане на оранжевото слънце. Курортният комплекс Транкуилити Ин изглеждаше като изсечен от снагата на трите разположени един до друг скалисти хълма, които се издигаха над дългия плаж, притиснат от двете страни от огромни естествени коралови диги. Редиците розови вили с яркочервени керемидени покриви се простираха от двете страни на курортния център — голямо кръгло здание от масивни камъни и дебело стъкло. Всички вили гледаха към морето, към което водеха бели бетонни пътеки с ниско подстригани храсти и лампи от двете страни. Келнери в жълти летни сака тикаха колички за сервиране и предлагаха питиета, лед и сандвичи на гостите на комплекса, които седяха на балконите на вилите си и се наслаждаваха на вечерта. Когато сенките станаха по-забележими, на брега и на дългия кей се появиха и други хора. Те не бяха гости, нито обслужващ персонал. Това бяха въоръжените пазачи в тъмнокафяви тропически униформи. На коланите им висяха автоматични пистолети МАК-10. От другата страна на якетата им висеше по един малък бинокъл „Цайс-Никон“, с който се взираха в тъмнината. Собственикът на Транкуилити Ин беше решил, че репутацията му го задължава да има охрана.

На големия кръгъл балкон, на най-близката до централната вила, на инвалиден стол седеше възрастна жена. Тя отпиваше шампанско от чашата си и гледаше прехласнато великолепието на залеза. После докосна бретона на нескопосно боядисаната си червена коса и се заслуша в гласа на своя съпруг, който разговаряше със сестрата в стаята, а после в леките му приближаващи се стъпки.

— Мили Боже — каза тя на френски. — Май се понапих!

— Защо не? — попита куриерът на Чакала. — Точно тук му е мястото. Аз самият трудно вярвам на очите си.

— Все още не си ми казал защо Монсеньорът ни изпрати тук.

— Казах ти, че съм само куриер.

— Не ти вярвам.

— Повярвай. За него това е важно, а за нас е без значение. Просто се наслаждавай на живота, скъпа.

— Винаги ме наричаш така, когато избягваш обясненията.

— Тогава от опит трябва да си разбрала, че не бива да задаваш въпроси, нали така?

— Не е точно така, скъпи. Аз умирам…

— Нито дума повече!