Ултиматумът на Борн

Майката и детето влязоха в къщата, а Фонтен потръпна при мисълта за заповедите на Чакала и за кървавите екзекуции, които се беше заклел, че ще изпълни. Изведнъж отново чу думите на детето: „Защо не можем да се върнем у дома, мамо?… Тогава си бяхме в нашата къща.“ И отговорът на майката: „Защото чичо Джон иска да сме тук… Да, но татко беше с нас тогава.“

Можеше да има безброй обяснения за краткия разговор, който беше подслушал, но Фонтен, повече от много други хора, имаше силно развито чувство за предупредителни сигнали, защото целият му живот бе изпълнен с тях. Старият човек беше доловил нещо и затова щеше да направи безброй нощни разходки, за да си „подобри кръвообращението“.

Той загърби стената и тръгна обратно по циментовата пътека. Беше толкова потънал в мислите си, че едва не се сблъска с мъж почти на неговата възраст, със смешен бял каскет и бели обувки.

— Извинете — рече непознатият и отстъпи.

— Pardon, monsieur! — възкликна смутеният герой на Франция, като несъзнателно премина на родния си език. — Je regrette… Вината е моя.

— Моля? — При думите на Фонтен очите на непознатия се разшириха за миг, като че ли го познаваше, но не искаше това да се разбере. — Няма нищо.

— Pardon, познаваме ли се, мосю?

— Струва ми се, че не — отвърна възрастният мъж със смешния каскет. — Но всички чухме, че между гостите е и един велик герой на Франция.

— Глупости. Неща, които сме правили през войната, когато бяхме много по-млади. Казвам се Фонтен. Жан-Пиер Фонтен.

— А аз… Патрик. Брендън Патрик…

— Приятно ми е да се запознаем, господине. — Мъжете си протегнаха ръце. — Чудесно място, нали?

— Прекрасно.

Фонтен имаше чувството, че непознатият продължава да го изучава, макар колкото и да бе странно, да избягваше да го гледа продължително време…

— Е, аз трябва да си продължа разходката — добави възрастният гост с новите бели обувки. — Нареждане на доктора.

— Moi aussi — каза Жан-Пиер, като нарочно говореше на френски. Това очевидно въздействаше по някакъв начин на непознатия. — Toujours le médecin à notre âge, n’est pas?2

— Съвсем вярно — отвърна възрастният мъж с кокалестите крака, кимна, махна с ръка, извърна се и тръгна бързо по пътеката.

Фонтен остана неподвижен, загледан в отдалечаващата се фигура. Знаеше какво ще се случи. Така и стана. Възрастният човек се спря и бавно се обърна. Очите им се срещнаха. Това беше достатъчно. Жан-Пиер се усмихна и тръгна по циментовата пътека към вилата си.

Още един предупредителен сигнал, при това много по-ужасен. Три неща бяха очевидни: първо, възрастният гост със смешния каскет говореше френски; второ, изпратен в Монсера; трето… в очите му се четеше знака на Чакала. Mon Dieu, колко типично за Монсеньора! Организира убийството, уверява се, че е извършено, а после премахва всички следи, които биха довели до разкриване на начините му на действие и по-конкретно — до личната му армия от старци. Ето защо сестрата беше казала, че след като изпълнят заповедите му, могат да останат в този рай, докато жена му умре. Щедростта на Чакала не беше толкова голяма, колкото изглеждаше. Смъртта на жена му, а и неговата собствена, беше вече насрочена.

Джон Сен Жак вдигна слушалката на телефона в кабинета си.

— Да?

— Те се срещнаха, сър! — съобщи развълнуваният помощник-управител.

— Кой се е срещнал?

— Великият мъж и знаменитият му роднина от Бостън. Щях да ви се обадя, но се беше получило някакво объркване с една кутия белгийски шоколадови бонбони…

— За какво ми говорите?

— Преди няколко минути ги видях през прозореца. Говореха си на пътеката. Уважаемият ми чичо, заместник-директорът, беше прав за всичко!

— Радвам ce.

— В канцеларията на Губернатора ще бъдат много доволни и съм сигурен, че за нас ще има благоприятни отзиви, както и за блестящия ми чичо.

— Браво на всички — изрече уморено Сен Жак, — Сега вече няма защо да се тревожим за тях, нали?

— Бих казал „не“ без да се замислям, сър… Само че в този момент виждам уважаемият съдия да бърза по пътеката. Смятам, че идва тук.

— Не вярвам да те ухапе. Вероятно иска да ти благодари. Прави, каквото ти каже. От сушата идва буря и ще имаме нужда от информацията на канцеларията на Губернатора, ако телефоните прекъснат.

— Аз лично ще изпълня всичко, което той пожелае, сър!

— Е, все пак всичко си има граници. Да не вземеш да му миеш и зъбите!