Ултиматумът на Борн

Брендън Префонтен прекрачи забързано прага на кръглото остъклено фоайе. Беше изчакал, докато възрастният французин влезе в първата вила, и чак тогава беше сменил посоката и се бе отправил към центъра на комплекса. Както често му се беше случвало през последните тридесет години, и сега трябваше да върви и да мисли бързо. Току-що беше извършил неизбежна, но глупава грешка. Неизбежна, защото не беше измислил предварително някакво фалшиво име, което да съобщи на рецепцията на Транкуилити Ин, в случай че е необходимо да се представи. И глупава — защото току-що се беше представил на героя от Франция под фалшиво име… Е, не глупава, защото близостта на имената им би довела до нежелани усложнения, що се касае до целта на пътуването му до Монсера. А тя беше проста — да изтръгне тайната за страха на Рандълф Гейтс, който го беше накарал да се раздели с петнадесет хиляди долара. А след като я научеше, може би щеше да спечели много повече. Глупаво щеше да бъде да не предприеме някаква предпазна мярка и затова дойде тук. Приближи се до високия строен мъж на рецепцията.

— Добър вечер, сър — почти изкрещя служителят, като накара съдията да се озърне и да забележи с облекчение, че във фоайето има само няколко души. — Ще се радвам да ви услужа по някакъв начин и разчитайте, че ще се справя безупречно!

— Разчитам най-напред, че ще говорите по-тихо, младежо.

— Добре, тогава ще шепна — каза едва чуто служителят.

— Какво казахте?

— Какво мога да направя за вас? — този път младежът говореше полугласно.

— Нека си говорим тихичко, искате ли?

— Разбира се. Оказвате ми такава чест.

— Така ли?

— Несъмнено.

— Много добре. Искам да ви помоля за една услуга…

— Всичко, което пожелаете!

— Ш-ш-шт!

— Естествено.

— Като много хора на моята възраст често забравям, разбирате ме, нали?

— Съмнявам се, че такъв мъдър човек като вас може да забрави каквото и да било.

— Както и да е. Пътувам инкогнито. Знаете ли какво значи това?

— Безспорно, сър.

— Регистрирах се под моето собствено име — Префонтен…

— Точно така — прекъсна го служителят. — Знам това…

— Сторих грешка. Моите служители и тези, които ще ме търсят, ще питат за „господин Патрик“ — това е средното ми име. Просто невинна хитрост, за да ме оставят да си почина малко.

— Разбирам — поверително се наведе към него служителят.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ако се разчуе, че такава прочута личност като вас е сред гостите, едва ли ще можете да си починете. Освен това, трябва да се радвате на пълно уединение! Разбирам всичко, уверявам ви.

— Уединение ли? Боже…

— Аз лично ще променя името в книгата, господин съдия.

— Изобщо не съм споменавал, че съм съдия.

На лицето на служителя се изписа безкраен ужас.

— Просто ми се изплъзна от устата от желание да ви бъда полезен, сър!

— Да не би да е заради нещо друго или заради някой друг?

— Кълна ви се, че само собственикът на Транкуилити Ин е осведомен за поверителното естество на посещението ви, сър — прошепна служителят, като отново се наведе напред. — Всичко е строга тайна!

— Света Богородице, онзи глупак на летището…

— Моят проницателен чичо — продължи служителят, като изобщо не чу забележката, която Префонтен измърмори под носа си, — ми даде ясно да разбера, че ни е оказана голяма чест да служим на знаменити мъже, които имат нужда от пълна секретност. Той ми говори в този дух…

— Добре, добре, младежо, сега вече ми е ясно и ви благодаря за това, което вършите. Просто се погрижете да промените името на „Патрик“ и ако някой ме търси, независимо дали мъж или жена, дайте им това име. Мисля че се разбрахме, нали?

— Все едно си четем мислите, уважаеми господин съдия.

— Е, надявам се, че не чак дотам.

Само четири минути по-късно изтормозеният служител вдигна слушалката на звънящия телефон.

— Рецепцията — произнесе той така, като че ли произнасяше благословия.

— Обажда се господин Фонтен от вила Единадесет.

— Да, господине. Оказвате ми чест — всъщност на всички нас!

— Merci! Чудя се дали можете да ми помогнете. Преди около четвърт час на пътеката срещнах един очарователен американец. Горе-долу на моята възраст, с бял каскет. Помислих си дали да го поканя някой ден да пийнем нещо, но не съм сигурен дали съм чул правилно името му.

„Изпитва ме — помисли си помощник-управителят. — Великите мъже не само имат тайни, но имат грижата и за тези, които ги пазят.“

— Ако съдя по вашето описание, сър, бих казал, че сте се запознали с очарователния господ Патрик.

— А, да, май това беше името му. Името му е ирландско, но ми се струва, че е американец, нали?

— Много учен американец, сър, от Бостън, Масачузетс. Той е във вила Четиринадесет, третата на запад от вашата. Просто наберете седем-едно-четири.

— Много ви благодаря. Ако видите господин Патрик, предпочитам нищо да не му съобщавате. Както знаете, жена ми не е добре и затова трябва да го поканя, когато на нея й е удобно.