Ултиматумът на Борн

— Никога не бих споменал нищо, сър, освен ако не ми кажат да го сторя. Що се касае до вас и учения господин Патрик, ние следваме стриктно поверителните указания на Губернатора.

— Наистина ли? Това е много похвално… Adieu. „Справих се!“ — помисли си помощник-управителят, като затвори телефона. Великите мъже разбират от тънки намеци, а той беше показал такова умение, че блестящият му чичо щеше да го оцени високо. Веднага предположи, че става дума за Патрик, но, което е по-важно, беше използвал думата „учен“ с което имаше предвид — човек на науката или съдия. И накрая беше дал да се разбере, че няма да предприеме нищо, без да има указания от Губернатора. С финес беше спечелил доверието на великите мъже. Това беше невероятно преживяване и той трябваше да се обади на чичо си, за да сподели с него общия им триумф.

Фонтен седеше на ръба на леглото. Беше затворил телефона, но още стискаше слушалката. Не откъсваше поглед от жената на балкона, която седеше в инвалидния стол, а чашата вино бе на малка масичка до него. Виждаше профила на приведената й от болка глава… Болка! Целият този ужасен свят бе изпълнен с болка! И той имаше вина за това. Разбираше го и не очакваше пощада, но жена му нямаше нищо общо с това. Тя не беше част от договора. Неговият живот — да, но не и нейният; не, докато сърцето туптеше в крехкото й тяло. Non monseigneur. Je reiuse! Ce n’est pas le contrat!3

И така, армията от старци на Чакала се бе разпростряла до Америка — това можеше да се очаква. И един стар ирландски американец с глупав бял каскет, един учен човек, който по една или друга причина бе прегърнал идеите на терориста, трябваше да стане техен екзекутор. Човек, който го проучваше и се преструваше, че не говори френски, и в чиито очи се четеше знакът на Чакала. Що се касае до вас и учения господин Патрик, спазваме указанията на Губернатора. Губернаторът, който получаваше своите инструкции от майстора на смъртта в Париж.

Преди десет години, след пет успешни години с Монсеньора, му беше даден един телефонен номер в Аржантьой, на десетина километра северно от Париж, който не биваше да използва, освен в случай на крайна нужда. Беше го използвал само веднъж досега, но сега също щеше да позвъни. Той провери международните кодове и набра цифрите. След повече от две минути се чу глас:

— „Сърцето на войника“ — изрече безизразен мъжки глас на фона на военна музика.

— Искам да се свържа с един черен кос — каза на френски Фонтен. — Аз съм Париж Пет.

— Ако е възможно да се изпълни молбата ви, къде да се обади тази птица?

— В Карибско море.

Фонтен издиктува кода, телефонния номер на комплекса и вътрешния номер на вила Единадесет. Затвори телефона и седна унило на крайчеца на леглото. Дълбоко в душата си усещаше, че това може би бяха неговите и на жена му последни земни часове. Ако е така, те двамата щяха да се изправят лице в лице с техния Бог и щяха да му кажат истината. Безспорно, той беше убивал, но никога не бе навредил или отнел живота на човек, който не бе извършил по-големи престъпления срещу другите. С няколко дребни изключения — няколко невинни, които се бяха случили наоколо и които бяха попаднали под огъня на стрелбата или на експлозията. Целият живот беше болка, нали и Библията казваше така?… От друга страна, кой бог би позволил такива жестокости? Merde!4 Не мисли за тези неща! Не са за твоята глава.

Телефонът иззвъня и Фонтен грабна слушалката и я долепи до ухото си.

— Париж Пет слуша — каза той.

— Какво толкова спешно се е случило, чадо Божие, че използваш този номер, на който си звънял само един път през всичките години на взаимоотношенията ни?

— Щедростта ви винаги е била безгранична, Монсеньор, но ми се струва, че трябва да усъвършенстваме нашия договор.

— В какъв смисъл?

— Моят живот ви принадлежи и вие можете да правите с него каквото милостиво пожелаете, но това не включва жена ми.

— Какво?

— Тук има един учен мъж от Бостън, който ме гледа с изучаващ поглед, поглед, който ми казва, че е замислил нещо.

— Този арогантен глупак е долетял самолично до Монсера. Той не знае нищо!

— Очевидно знае и аз ви умолявам, ще направя както вие заповядате, но ни разрешете да се върнем в Париж… Умолявам ви. Оставете я да умре в мир. Нищо друго не искам от вас.

— Ти искаш от мен? Дадох ти думата си!

— Защо тогава този учен мъж от Америка ме следи с безизразно лице и изучаващи очи, Монсеньор?

Тишината се изпълни с дълбока, гърлена кашлица. След миг Чакала проговори.

— Великият професор по право е минал всякакви граници и се е напъхал там, където не му е мястото. С него е свършено.

Едит Гейтс, съпруга на прочутия адвокат и професор по право, отвори безшумно вратата на личния му кабинет в елегантната им къща на Луизберг Скуеър. Съпругът й седеше неподвижно в тежкото си кожено кресло, загледан в припукващия огън, който беше настоял да запалят въпреки топлата бостънска нощ и централното отопление в дома.