Ултиматумът на Борн

— Но току-що го направи. Връщаш си за това, което стана в Париж преди тринадесет години, а? Само че този път ти ще ме убиеш, защото сега аз съм този, който няма спомени за това, което ние сторихме на теб и Мари.

— Но там e семейството ми! — извика Дейвид Уеб с напрегнат глас. На челото му изби пот, очите му се насълзиха. — Те са на хиляди километри далеч от мен и се крият. Иначе не може и да бъде, защото не искам да рискувам да им навредят по някакъв начин! Да ги убият, Алекс, защото това ще стори Чакала, ако ги открие. Тази седмица са на острова, а следващата? На колко още хиляди километри оттук? А след това къде ще отидат? Ние къде ще отидем? Като имаме предвид това, което знаем в момента, не можем да спрем на едно място — той е по петите ми. Този проклет психопат е по петите ми и всичко, което знам за него, ми подсказва, че иска само да убива. Егото му го иска, а това касае семейството ми! Не, не ме товари с неща, които не ме интересуват и които противоречат на интересите на Мари и децата — поне това ми дължиш.

— Чувам те — каза Конклин, — и се чудя дали си Дейвид или Джейсън Борн. Така да е, няма да повтаряме събитията от Париж, но трябва да действаме бързо и сега се обръщам към Борн. Какво ще правим сега? Къде си?

— Струва ми се на десетина километра от дома на генерал Суейн — отвърна Джейсън, като си поемаше дълбоко дъх и потискаше мигновената болка. Хладнокръвието му се възвръщаше. — Обади ли се вече?

— Преди два часа.

— Все още ли съм Кобра?

— Защо не? Това е змия.

— И аз така казах на Армбрустър. Не му хареса.

— На Суейн още по-малко ще му хареса, но усещам нещо, макар че не мога да го формулирам точно.

— Какво имаш предвид?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че е подчинен някому.

— В Пентагона? На Бъртън ли?

— Струва ми се, но не знам със сигурност. Беше се почти вцепенил и реагираше, като че ли беше само наблюдател — някой, който участва, но не е в центъра на играта. Няколко пъти се изпусна и каза: „Трябва да помислим по този въпрос“ и „Трябва да поговорим за това.“ Да поговори с кого? С него беседвахме на четири очи и както винаги предупредих, че не бива да споделя с никого. В отговор последва неубедителното „ние“, от което трябваше да предположа, че знаменитият генерал ще разговаря със себе си. Но на мен не ми минават тия.

— Нито пък на мен — съгласи се Джейсън. — Отивам да се преоблека. Дрехите ми са в колата.

— Какво?

Борн се полуизвърна в пластмасовата будка и хвърли поглед към бензиностанцията. Видя това, на което се надяваше — мъжка тоалетна отстрани на сградата.

— Ти каза, че Суейн живее в някаква голяма ферма на запад от Манасас…

— По-точно той го нарича ферма — прекъсна го Алекс. — Според съседите и данъчните агенти това е имение на двадесет и осем акра. Не е лошо за военен от кариерата, произлизащ от дребнобуржоазно семейство в Небраска, оженил се преди тридесет години за фризьорка от Хаваите, за когото се предполага, че е закупил имението си преди десетина години благодарение на твърде значително наследство от неизвестен благодетел — някакъв митичен заможен чичо, когото не можах да открия. Това ме заинтригува. Суейн оглавяваше интендантството в Сайгон и снабдяваше „Медуза“… Какво общо има домът му с твоите дрехи?

— Искам да се разходя. Ще отида там по светло, за да видя как се вижда от пътя, а когато се стъмни, ще му направя неочаквано посещение.

— Това ще има ефект, но защо ти трябва да ходиш нагоре—надолу?

— Обичам фермите. На такава голяма площ са и са толкова обширни, че не мога да си представя как един професионален воин, който знае, че без предупреждение могат да го преместят накрай света, би се обвързал с такава голяма инвестиция.

— Моите аргументи бяха същите, само че аз се интересувах от начина, а не от причината. Твоят подход може да се окаже по-интересен.

— Ще видим.

— Внимавай. Може да има сигнална уредба, кучета или нещо подобно.

— Готов съм — отвърна Джейсън Борн. — Купих си някои неща, след като напуснах Джорджтаун.

Лятното слънце висеше ниско на западното небе, когато Джейсън намали скоростта на взетата под наем кола и наклони сенника, за да не бъде заслепен от жълтото огнено кълбо. То скоро щеше да се скрие зад планината Шенандоа. Здрачът вече се спускаше и предвещаваше идването на мрака. А Джейсън жадуваше за тъмнината — тя бе негов приятел и съюзник. Мрак, в който се движеше бързо, със сигурни крака и напрегнати ръце, долавящи като сензори преградите, които природата поставяше на пътя му. В миналото джунглите го бяха приели дружелюбно, защото знаеха, че макар да беше неканен гост, той ги уважаваше и приемаше като част от себе си. Той не се боеше от джунглата. Чувстваше се като едно цяло с нея — така, както щеше да бъде и сред гъстата дъбрава около имението на генерал Норман Суейн.