Unknown

Молба от страна на влиятелния бостънски банкер доведе до частна среща в Юрика, дълбоководно пристанище, което обслужваше индустрията с дървен материал от секвоя на двеста километра северно от Сан Франциско. Стенли Перони, енергичният президент на Северозападна банка Юрика, се отби в офиса на предприемчивия дървосекач А. Дж. Готфрайд. Готфрайд беше заел солидна сума от банката на Перони, за да модернизира дърворезна компания „Хъмбълт бей“. Офисът му беше с изглед към дървения му кей, изпънал се навътре в пердашеното от дъжда пристанище.

Готфрайд извади от бюрото си бутилка класен бърбън и двамата мъже започнаха да отпиват, обсъждайки времето. Това, че ставаше от ужасно по-ужасно, можеше да се предскаже от гледката с червения парен катер, пухтящ напористо между пристаналите и закотвени товарни шхуни.

— Проклето време. Май ще ни удари отново.

Червеният катер се пилотираше от специалния куриер на метеорологичната служба на САЩ, който вещаеше прогнози за силни бури на капитаните на съдове в пристанището.

Банкерът мина по същество.

— Доколкото помня, Готфрайд, ти купи дърворезна „Хъмбълт бей“ с приходите от продажбата на дърводобивното си предприятие в източен Орегон.

Дървосекачът, решил да се възползва от тази неочаквана визита на банкера си, отвърна:

— Точно така стана. Макар да си спомням, че ти го улесни, като обеща да ми помогнеш с подмяната на старото оборудване.

— Готфрайд, кой купи твоята компания „Източен Орегон“?

— Един тип с повече пари, отколкото разум – призна сърдечно Готфрайд. – Бях се отчаял, че изобщо ще мога да се отърва, докато той не се появи. Просто беше прекалено скъпо да се смъква дървото от онези планини. Не като тук, където мога да товаря шхуните с дървен материал от собствения си кей. Стига, разбира се, съдовете да не потънат, докато се опитват да стигнат до пристанището.

Перони кимна нетърпеливо. Всеки знаеше, че входът към залив Хъмбълт заслужаваше прозвището си „Гробището на Пасифика“. Гъстата като грахова супа мъгла, пенестите вълни, разсипващи се на вихрушки и облаците пушек от дърворезните превръщаха намирането на канала в изпитание, от което косите на морските капитани побеляваха.

— Разбирам – натърти той, – че планираш да добавиш фабрика за дограма и врати към бизнеса си.

— Стига да мога да събера средствата – отвърна Готфрайд с надеждата, че е чул добре. – С тази Паника не е лесно да заемеш пари.

Банкерът погледна дървосекача в очите и каза:

— Подозирам, че някои благонамерени заемодатели ще нададат съчувствено ухо, въпреки Паниката. Кой купи „Източен Орегон“?

— Не мога да ти кажа всичко за него. Както можеш да си представиш, точно на този кон не му гледах зъбите. Веднага щом си стиснахме ръцете, духнах от там колкото може по-бързо.

Пресуши чашата си и си наля нова, а чашата на банкера допълни.

— Какво все пак знаеш за купувача на дървопреработвателна компания „Източен Орегон“? – настоя Перони.

— Първо, че имаше доста пари.

— Откъде издаде чека си?

— Виж, това беше интересно. Бих предположил, че ще е през Сан Франциско или Портланд. Но чекът му беше от нюйоркска банка. Беше малко подозрително, но го изплатиха чисто.

— Човекът от Ню Йорк ли беше?

— Може би. Определено не разбираше много от бизнеса с дървен материал. Сега като го спомена, струва ми се, че го купуваше за някой друг.

Банкерът кимна, окуражавайки дървосекача да продължи разказа. Ебънизър Бел беше дал ясно да се разбере, че не очаква цялата история от един-единствен източник. Но всяко късче беше от полза. И могъщият президент на „Американска щатска банка“ също така беше дал ясно да се разбере, че ще е благодарен за всяко сведение, което Перони можеше да му подаде по жицата.

*** XLV ***

„Ван Дорн Експрес“ спря в Юниън депо на Денвър само колкото един агент на Ван Дорн в карирано сако и с бомбе да се качи наперено, носейки нови съобщения от Лондон и Берлин.

— Здрасти, Айзък. Отдавна се съм те виждал.

— Сядай тук, Роскоу. Изчеткай ги хубаво тия записи за компания „Шане и Симон. Въпросите ти да са готови за телеграфиране на следващата спирка.

Адвокат, привлечен в Солт Лейк Сити, донесе още за „Шане & Симон. Основата на мощната германска банка представляваше инвестиционна мрежа, подкрепила модернизационни проекти из Отоманската империя. Но от деветдесетте години на миналия век бяха започнали бизнес в Северна и Южна Америка.

„Ван Дорн Експрес“ фучеше през Голямата солена пустиня, когато Роскоу, качил се в Денвър, докопа жилата в купищата телеграми за „Шане & Симон“.

— Айзък! Кой е Ерастъс Чарни?

— Железопътен адвокат. Забогатял с акции на „Южен Пасифик“. Изглежда знае повече кога да купува и кога да продава, отколкото би трябвало.

— Е, адски сигурно е, че е продал нещо на „Шане и Симон“. Виж тия депозити с брокера на Чарни.