Unknown

Тримата изпразниха уинчестърите си по посока на атаката. Стрелбата секна и настъпиха, вадейки револ­верите си в движение.

* * *

Свит в подножието на бента от дървени стволове, прогизнал от пръските вода, изсипваща се от пет­найсет метра към реката до него, Филип Доу раз­бра, че животът му е свършил, когато уинчестърите престанаха да трещят. Кинкейд беше задържал детективите колкото бе могъл.

Убиецът не изпитваше никакво съжаление.

Беше останал верен на принципите си. Беше избавил света от достатъчно много плутократи, аристократи и прочее плъхове. Но знаеше кога е моментът да тегли чертата. За да приключи с чест, трябваше само да довърши една последна задача. Да взриви бента, преди хората на Ван Дорн да го убият. Или да го заловят жив, което беше по-лошо от смъртта. Само че първо, преди да запали фитила и да направи Големия скок, искаше да прати още няколко плъха пред себе си.

Трима от тях нападнаха от дърветата с пистолети в ръка. Щяха да го връхлетят в мига, в който атакуваше. Това беше бомбаджийска работа, а за щастие вече беше заредил достатъчно бомби в бента. Издърпа пакет от шест пръчки делигнит от гнездото между два дънера. След това отряза късо парче от фитила и внимателно извади един от детонаторите.

Детективите го забелязаха. Чу смътно виковете им над грохота на водата. Дойдоха на бегом, хлъзгаха се и се пързаляха по мокрите дървени трупи надолу. Имаше само няколко секунди. С вкочанени като камък пръсти свърза късия фитил с детонатора и го напъха в пакета делигнит. Закри с тяло водните пръски, извади суха клечка кибрит и драскало от запушената с корк бутилка, драсна и опря пламъка до фитила. След това взе шестте пръчки, скри ги зад гърба си и закрачи право към детективите.

— Пусни оръжието си! – извикаха му.

Доу вдигна празната си ръка.

— Покажи си ръката!

На челото му избиха капки пот. Продължи да върви. Обхватът все още беше дълъг за пистолети.

— Айзък Бел стреля с броунинга си и го порази в рамото.

Умът на Доу бе толкова концентриран в това да се доближи максимално до детективите, че едва усети лекия куршум. Не спря, а обърна раненото си рамо към тях и изпъна другата си ръка назад, за да изхвърли бомбата високо и далече. Един от детективите затича пред другите, вдигнал голям лъскав револвер. Беше достатъчно голям, за да го спре. Стига бягащ човек да можеше изобщо да улучи цел от такова разстояние.

— Върни се, Даш! – извика Бел. – Има нещо в ръката си.

— Доу се изви, за да хвърли делигнита. Мъжът, когото Бел нарече Даш, замръзна на място и изпъна оръжието напред. Прицели се внимателно. След това сви в юмрук празната си ръка и я кръстоса пред гърдите си, за да защити сърцето и дробовете си, и да укрепи пистолета. Доу се стегна да понесе куршума. Знаеше как се стреля.

Тежкото парче олово го порази в гърдите и го накара да се олюлее, преди да е хвърлил бомбата. Всичко в полезрението му замръзна. Единственият звук, който чуваше, беше ревът на водата, която се изсипваше от бента. Доу си спомни, че все още не беше запалил фитила към заряда, който трябваше да взриви стената на импровизирания язовир. Беше възпламенил само късото парче, което гореше към делигнита в ръката му. Как можеше да свърши, преди да е приключил работата си?

Краката и ръцете му се бяха вдървили. Но събра цялата сила, която му беше останала, за да обърне гръб на оръжията и да закрета назад към бента.

— Даш! Махни се оттам!

Разбраха моментално какво правеше Доу. И тримата откриха огън. Един куршум го порази в рамото, друг го уцели в гърба. Един го удари отзад в крака и започна да пада, но куршумите го тласнаха напред. Рухна върху бента. Беше се изгърбил над делигнита, притиснал го с гърдите си върху мокрите дънери, когато видя пламъка, запълзял от фитила към детонатора. В последната част от секундата, която му оставаше да живее разбра, че е свършил работата си и е взел отделение плъхове на Ван Дорн със себе си.

*** LVI ***

Айзък Бел сграбчи Джеймс Дашууд за врата и го хвърли към Арчи Абът, който с едно перване го отпрати още по-нагоре по реката, сякаш подаваше страничен пас. Арчи посягаше към ръката на Бел, когато бомбата избухна. От взрива ги отделяха двайсетина крачки. Ударната вълна преодоля разстоянието за миг и двамата приятели видяха калейдоскоп от въртящи се из въздуха дървета, когато ги удари и изхвърли назад към Дашууд. С бръмнали уши задращиха нагоре по склона в колкото отчаяно, толкова и безнадеждно усилие да избягат от водната стена, която знаеха, че ще изригне от взривения бент.

Когато Саботьора чу експлозията разбра, че нещо не беше както трябва. Не беше достатъчно силна. Не всичкият делигнит се беше взривил. Спря бяга си на едно място на пътя, откъдето можеше да види реката долу в каньона и загледа с безпокойство за движещата се водна стена, която падналият бент трябваше да освободи. Реката се вдигаше, водата определено бе станала по-висока, но не беше каквото очакваше и той се опасяваше от най-лошото. Частичната експлозия беше увредила бента, но не го беше унищожила.