Unknown

С надеждата, че поне е убила повечето детективи, затича отново надолу по пътя, уверен, че рано или късно бентът щеше да рухне и да отпрати порой, който да събори моста, все едно дали след минути или часове. Изведнъж чу бръмчене на мотор – неговият „Томас Флайър“ идваше нагоре по пътя.

На лицето му пропълзя доволна усмивка. Хората на Ван Дорн трябваше да са сменили спуканата гума. Колко мило от тяхна страна. С пистолет в едната ръка и нож в другата бързо избра място, където особено дълбоките бразди щяха да принудят колата да забави.

— Беше чудо – каза Абът.

— Кратко чудо – отвърна Бел.

Порой от вода изригваше от широката дупка, изровена от взрива на убиеца в бента от дърва и камъни. Но бомбата, с която Филип Доу се беше опитал да ги убие, не беше взривила останалото от заряда и стената се бе задържала. Поне засега.

Бел огледа щетите, опитвайки се прецени колко щеше да се задържи бентът. От ръба му се изсипваше водопад и през стената като от пожарни маркучи изригваха струи вода.

— Даш, как се научи да стреляш така? — попита Абът.

— Майка ми не искаше да ме пусне да се запиша във Ван Дорн, докато не ме научи.

— Майка ти…

— Яздеше с шоуто „Дивия запад“ на Бъфало Бил, когато бях малък.

— Можеш да предадеш на майка си, че ни спаси кожата – каза Бел. – И може би моста също. Дано влакът с въглища да го задържи… Какво има, Арчи?

Абът изглеждаше силно притеснен.

— Но това беше идея на Кинкейд.

— Коя идея?

— Да стабилизират моста с отвесно налягане. Кинкейд каза, че са го правили в Турция. Изглежда, че действа.

— Кинкейд никога в живота си не е правил нещо без цел – каза Айзък.

— Но Мауъри и другите инженери нямаше да го позволят, ако тежестта на влака наистина не помагаше. Предполагам е разбрал, че всичко е пропаднало, като ме видя, че съм тръгнал насам. Затова е помогнал, за да отхвърли подозренията.

— Трябва да сляза долу веднага.

— Конете се разбягаха – каза Абът. – Но в конюшните има мулета.

Бел огледа наоколо за по-добро решение. Мулетата, обучени да влачат коли с дървен материал, изобщо нямаше да ги закарат долу достатъчно бързо, за да предотвратят това, което Саботьора беше скроил с влака с въглища на моста.

Погледът му се спря на дървено кану на речния бряг. Водата вече се беше вдигнала до него и дърпаше предния му край.

— Ще вземем експрес „Дъното на ада“!

— Какво?

— Кануто. Ще стигнем на него до моста.

Обърнаха издълбания дънер, за да излеят дъждовната вода от него.

— Давай! Дръж онези гребла!

Избутаха кануто в реката и го задържаха до брега. Бел се качи пред напречника, с който дървосекачите го бяха укрепили и приготви греблото си.

— Влизай!

— По-полека, Айзък – предупреди го Абът. – Това е безумие. Ще се удавим.

— Пощръклелите за жени секачи слизат с него от

години. Качвай се.

— Когато проклетият бент се разхлаби, ще изсипе приливна вълна по реката, която ще помете това кану като кибритена клечка.

Бел погледна през рамо към бента. Пороят, изригващ от дупката, взривена от Доу в основата на дървената стена, я раздираше по краищата.

— Дупката се разширява – каза Абът. – Виждаш ли как се свличат дърветата над нея?

— Прав е — каза Даш. – Ще рухне всеки момент.

— И двамата сте прави – каза им Бел. – Не мога да рискувам живота ви. Догонете ме, когато можете.

— Айзък!

Бел се избута от брега. Абът се хвърли да хване задницата на кануто, но течението го дръпна към средата на тясното течение.

— Ще се срещнем долу! – извика Бел и загреба яростно, за да избегне скала. – Приятна езда на мулетата.

Бързината на течението го изненада. Кипналата вода тласкаше кануто по-бързо от всеки кон и от повечето автомобили. С тази скорост щеше да е под моста на каньон Каскейд до двайсет минути.

Стига да не се удавеше.

Бреговете бяха стръмни, реката — тясна и осеяна с канари. Тук и там стърчаха заседнали дънери. Подмина цели отсечени стволове, понесени от водата почти под повърхността. Кануто мина над един от тях и за миг започна да се накланя. Бел прехвърли тежестта си на другата страна, за да го изправи. След това някакво изтръгнато от пороя от брега дърво се затъркаля до него, пръскайки вода из въздуха с гигантските си корени, протегнати към кануто като пипала. Избута го настрана с греблото, след което загреба дълбоко във водата, мъчейки се да надмине мятащото се чудовище. Един корен го шибна в лицето и едва не го изхвърли от кануто.

Бел загреба на живот и смърт, издърпа се пред въртящото се във водата дърво, избегна нова канара, плъзна се между други две и се друсна върху плоския камък, скрит под повърхността. След това стените на каньона се доближиха и дълбоката вода потече между тях в дълга, почти права отсечка от няколко километра. Това беше по-добре и Бел започна да мисли, че може и да стигне до моста невредим.

Непрекъснато поглеждаше назад. Никакъв признак, че бентът е рухнал.