Unknown

Правата отсечка завърши в низ от остри завои. Завоите предизвикваха въртопи, които завъртаха кануто на кръгове, които сам човек не би могъл да преодолее. Вместо това Бел се съсредоточи да държи кануто изправено и да го избутва от големите канари, които изведнъж изникваха сякаш от никъде. Излизайки заднешком от третия завой, погледна през рамо, за да види накъде отива. Стените на каньона отново се бяха разширили и водата беше заляла плитък бряг с осеяни с камъни бързеи. Течението го понесе към тях. Загреба с всичка сила, за да изправи кануто и го насочи към по-дълбоката вода на първоначалното корито.

Но веднага щом се изправи чу зловещо тихо бръмчене, което изведнъж прерасна в силен грохот. Звучеше като водна стена, връхлитаща зад него. Погледна назад, очаквайки най-лошото. Но реката не беше по-буйна от преди. Бентът, вече няколко километра назад, явно все още се държеше. Изведнъж Бел осъзна, че звукът, отекващ от стените на каньона идваше откъм завоя пред него.

Течението го изсипа през завоя в реката.

Зърна за миг въжета, завързани за дърветата по брега. След това очите му пробягаха по нещо, което в първия момент му заприлича на въже, прокарано през водата. Но не беше въже. Беше рязко прекъсване на водата, където реката пропадаше на водопад.

Сигурно дървосекачите бяха вързали въжетата, та да имат възможност да се задържат, да успеят да слязат от канутата си и да ги прекарат покрай водопада. Но спирането не беше вариант за Айзък Бел. Течението вече се беше ускорило и хвърли кануто му от водопада с 50 км/ч.

Спасиха го дъждовете. При ниска вода щеше да е мъртъв, разбит на трески върху скалите. Високата вода съкрати падането и смекчи удара.

Все още плуваше по бързото течение, високо над водата и сух, когато изведнъж се понесе към голяма колкото остров канара, разцепила реката наполовина. Загреба дълбоко, за да я заобиколи. Течението се сля от другата страна на камъка в буен въртоп от пръски и пяна, който заблъска кануто от двете страни.

След това, на фона на помръкващото небе, видя ефирния свод и ясно очертаната права линия на моста на каньон Каскейд, свързал двете страни на дефилето. Беше странно, че най-точното описание на сдържаната му красота бе дошло от устата на самия Саботьор: „Той се рее.“ Трудно беше да се повярва, че толкова голяма конструкция можеше да изглежда така лека, да се протяга на такова разстояние. Влакът с въглища, спрян на средата му, беше петдесет вагона дълъг, и въпреки това оставаха свободни отсечки от коловоза пред него и зад него.

Но Саботьора, който така изящно бе описал моста на каньон Каскейд, беше човекът, който искаше да го унищожи. Саботьора, разбира се, знаеше някаква тайна, свързана с влака с въглища, която щеше да му спечели контрол над всяка главна железница в страната. Всеки акт, който Бел беше видял да извършва, всяко негово престъпление, всеки невинен човек, когото беше убил подсказваше, че Чарлз Кинкейд беше подлъгал компания „Южен Пасифик“ да спре онзи влак на моста заради нещо, което щеше да обслужи чудовищната му амбиция и пъклените му намерения.

След няколко секунди Айзък Бел видя светлините на градчето, струпано по двата бряга под моста. Опита се да загребе към брега, но усилието се оказа напразно. Тежкото кану беше в здравата хватка на речното течение. Подмина бързо покрайнините на градчето и докато реката се стесняваше и забързваше, видя електрически светлини, блеснали по стълбовете на бентовете и кесоните, вдигнати около тях. Хиляда души и сто машини бяха пратени, за да укрепят отклонителите с тонове камък и да издигнат с дебели греди бентовете, за да останат над водното ниво.

Реката носеше кануто на Бел между стълбовете. Никой не го забеляза, тъй като кануто не се различаваше много от тъмните дънери, понесени ниско във водата. Точно когато си помисли, че ще бъде отнесен под моста и надолу в тъмното, стените на каньона стесниха реката. Теченията го заподмятаха безумно.

Изхвърлиха го странично към най-отдалечения от града стълб. Кануто скочи през ръба на каменния насип, завъртя се дивашки и се блъсна в дървената стена на бента. Петдесет капнали от умора дърводелци, които наковаваха талпи по рамката от греди, вдигнаха размътените си очи, щом Бел излезе от лодката и закрачи отривисто по дъсченото мостче, свързващо кесона със стълба.

— Добър вечер, господа – поздрави той, без да спира, за да отговори на виковете „Кой?“ и „Откъде?“

Видя стоманената стълба, вградена в камъка и бързо се заизкачва по нея, като извика предупредително на мъжете долу:

— Всеки момент по реката ще се спусне приливна вълна. Вдигайте се по-високо и бъдете готови да бягате.