Unknown

— С удоволствие – каза Хенеси. — Ела, скъпа. Икономът ми каза, че уж трябвало да изчакаме да пием шампанско след клетвите, обаче аз знам къде го държат.

— Бих ли могла да видя първо Лилиан?

Хенеси й посочи нагоре към стъпалата. Почукването на вратата предизвика женски писъци и кикот отвътре. Три момичета я придружиха до тоалетната масичка на Лилиан, където се бяха струпали други от приятелките й. По-зрялата й възраст сякаш събуди страхопочитание в тях и Марион неволно се усмихна.

Младоженката скочи и я прегърна.

— Прекалила ли съм с ружа?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Предстои ти първа брачна нощ, не посещение на бардак.

Съученичките на Лилиан се запревиваха от смях и тя им каза:

— Я се махайте.

Поседяха за миг сами.

— Изглеждаш толкова щастлива – каза Марион.

— Щастлива съм. Но съм малко изнервена за… знаеш, нощта и… след това.

Марион хвана ръката й.

— Арчи е от онези редки мъже, които наистина обичат жените. Ще бъде всичко, което би могла да пожелаеш.

— Сигурна ли си?

— Познавам този тип мъже.

Бел завари Арчи Абът в приемна с позлатена мебел с майка му, чаровна жена с горда осанка и благородно излъчване, която познаваше още от колежа. Целуна го по бузата и го попита за баща му. След като се отдалечи тържествено като океански лайнер, за да поздрави един роднина. Бел отбеляза, че дамата изглеждаше доволна от избора на булка.

— Благодаря на Стария за това. Хенеси адски я очарова. Смята това имение за екстравагантно, разбира се, но ми каза: „Този господин Хенеси е толкова великолепно грубо одялан, като стара кафява греда.“ И това беше преди той да обяви, че ни строи къща на Шейсет и четвърта улица с частен апартамент за майка.

— В такъв случай мога ли да поднеса двойните си поздравления?

— Тройни, като си почнал. Всеки банкер в Ню Йорк изпраща брачен подарък… Мили Боже, виж кой идва от голямата прерия.

Уолт Хатфийлд „Тексасеца“, длъгнест, мършав и настръхнал като кактус, закрачи към тях през стаята, тръскайки настрана от пътя си градски мъже като цигарена пепел. Огледа позлатения таван, маслените платна по стените и килима под ботушите си.

— Поздравления, Арчи. Голяма жила си ударил. Как си, Айзък? Много отслабнал ми изглеждаш.

— Нервите на шафера.

Хатфийлд огледа елита на нюйоркското общество наоколо.

— Честна дума, икономът на Хенеси ме изгледа като гърмяща змия на пикник.

— Какво му направи?

— Казах му, че ще го скалпирам, ако не ме доведе при вас. Трябва да поговорим, Айзък.

Бел се приближи и заговори тихо:

— Намерихте ли тялото?

Уолт Тексасеца поклати глава.

— Претърсихме къде ли не. Намерихме кобур, който сигурно е неговият. И един ботуш с капия за нож. Но никакво тяло. Момчетата мислят, че койотите са го изяли.

— Не го вярвам – каза Бел.

— Нито пък аз. Гадините винаги оставят нещо, макар и само ръка или крак. Но хрътките ни не намериха нищо… Вече три месеца…

Бел не отвърна. Усмивката, която стопли лицето му бе заради Марион, щом я видя в другия край на стаята.

— Всичко е дълбоко под снега… – продължи Уолт Тексасеца.

Бел запази мълчание.

— … обещах на момчетата да попитам. Кога спираме да търсим?

Айзък Бел положи едната си едра длан върху рамото на Уолт Тексасеца, а другата – на рамото на Арчи, погледна всеки от двамата в очите и каза това, което очакваха да чуят.

— Никога.

НЕДОВЪРШЕН БИЗНЕС

12 декември, 1934 г.

Гармиш-Партенкирхен

Айзък Бел затегна за последен път тюленовите кожи за катерене към ските си и задърпа шейната нагоре по стръмния склон, загладен от наветия сняг и хлъзгав от леда. На върха се издигаше замъка на Кинкейд. Преди да стигне до него, спря и присви очи към ореола от електрическа светлина на няколкостотин метра встрани, издаващ пропускателния пункт с бронирани машини, където германски войници пазеха пътя към главната порта.

Не забеляза никакъв признак, че войниците не са се скрили в машините от бурята и продължи катеренето си, като зави към задната страна на замъка. Извисяващото се здание бе доказателство за находчивостта и далновидността на Кинкейд. Дори и в поражението си бе успял да спаси достатъчно, за да живее в удобство. Кули маркираха двата края на голям коридор. В основата на по-далечната, където живееха охраната и слугите, грееха светлини. Единственият осветен прозорец в по-близката кула издаваше личните покои на бившия сенатор.

Бел се спря в наветите преспи под старите стени и си пое дъх.

Извади катераческа кука от шейната, разви от намотката въже с навързани възли по него и я метна високо. Желязната кука беше увита с гума и захапа безшумно в камъка. Изкачи се до ръба, като използваше възлите за ръкохватки. Беше засипан с натрошено стъкло. Разчисти наоколо с ръкав, като издърпваше стъклото към себе си, за да пада безшумно извън стената. След това се издърпа до горе, прибра навързаното въже, спусна го от вътрешната страна на стената и слезе в двора. Осветеният прозорец беше на втория етаж на пететажната кула.