Unknown

— Какъв е този „багаж“ в багажния вагон?

— Един стар приятел се разби в дърво. Помолен бях да придружа тялото му до дома.

— Покажете ми!

Войници, въоръжени с пушки „Карабинер 986“ застанаха мирно в коридора и придружиха Бел с граничаря до багажния вагон. Арчи Абът седеше на ковчега. Пушеше цигара „Щурм“ – добър щрих според Бел, тъй като марката „Щурм“ беше собственост на нацистката партия.

Абът не си направи труда да стане заради граничаря. Изгледа го пренебрежително със студените си сиви очи и излая на безукорен отсечен немски:

— Жертвата беше приятел на Райха.

Граничарят щракна с пети, отдаде чест, върна документите на Бел и отведе със себе си войниците. Бел се задържа в багажния вагон. Половин час по-късно слязоха в Инсбрук. Австрийски носачи натовариха ковчега на катафалка, придружена от дипломатическа лимузина. На двете возила се вееше американският флаг.

Асистент шарже д’афер стисна ръката на Бел.

— Негово превъзходителство посланикът изпраща съжаленията си, че не можа да ви поздрави лично. Трудно се оправя тези дни. Стари футболни рани, знаете.

— И половин тон мас – промърмори Абът. В битката си с Голямата депресия президент Франклин Делано Рузвелт беше обезоръжил реакционните вестници на Престън Уайтуей, назначавайки стария шеф на Марион за посланик в Австрия.

Бел отпусна ръка на капака на ковчега.

— Кажете на посланик Уайтуей, че агенция Ван Дорн оценява помощта му и му предайте личните ми благодарности… Един момент!

Извади от сакото си етикет за доставка, облиза гърба и го залепи на ковчега. Гласеше:

Детективска агенция Ван Дорн

Чикаго

Внимание:

Алойснъс Кларк, Уоли Сисли,

Мак Фултън

Беше влажно студено утро в Париж, когато Айзък Бел слезе от влака си на „Гар дю л‘Е“. Махаше за такси, но се спря и погледна с възхищение елегантната синьо-черна кола „Бугати 41 Роял“. Рекламирана като най-скъпата кола на света, тя беше извън всякакво съмнение толкова изящна, колкото и величествена.

Бугатито спря безшумно до бордюра пред Бел. Униформеният шофьор скочи от отворената си кабина.

— Бонжур, мосю Бел.

— Бонжур – отвърна Бел и се зачуди: „Сега пък какво?“ Съжали, че беше оставил немския си автоматичен пистолет в чантата.

Шофьорът отвори вратата на луксозното отделение за пътници.

Марион Морган Бел потупа седалката до себе си.

— Помислих, че ще ти хареса да се повозиш.

Айзък влезе и я целуна топло.

— Как мина? – попита тя.

— Приключи – отвърна й той. – Джо Ван Дорн трябва вече да е качил тялото му на крайцер в Средиземно море. До две седмици ще е в Щатите.

— Поздравления. – Марион знаеше, че щеше да й разкаже всичко, когато бъдеше готов. – Толкова съм щастлива, че те виждам.

— И аз. Но нямаше защо да ставаш толкова рано.

„Е, не съм напълно станала. — Отвори горницата на палтото си, за да се види червената й копринена нощница. – Помислих, че ще искаш закуска.

Колата плавно се вля в трафика. Бел хвана ръката й.

— Може ли да те попитам нещо?

— Всичко. – Притисна дланта му до бузата си.

— Откъде взе този „Бугати Роял“?

— О, това ли? Отбих се снощи за чашка в хотелския бар и най-сладкият французин се опита да ме свали.

От едно на друго и накрая настоя да използваме тази кола, докато сме в Париж.

Айзък Бел изгледа жената, която беше обичал почти трийсет години.

— „Най-сладкият французин“ не е фраза, която би успокоила съпруг. Защо според теб този стар джентълмен е бил толкова щедър с автомобила си?

— Не е стар. Доста по-млад е от теб. Въпреки че едва ли е в толкова добра форма, бих добавила.

— Радвам се да го чуя. Все пак искам да знам как го очарова, за да ти даде колата си.

— Беше безнадежден романтик. Милото момче буквално се просълзи, когато му казах защо не бих могла да изляза с него.

Айзък Бел кимна. Изчака, докато се увери, че може да се довери на гласа си.

— Разбира се. Каза му: „Сърцето ми е вречено.“

Марион го целуна по устните.

— Сълза ли е това в окото ти?

КРАЙ