Unknown

— Ще си платиш за всички престъпления.

Музиката рязко прекъсна и детективът осъзна, че не е слушал фонограф, а истинско пиано. Чу отварянето на врата, шумоленето на коприна, и Ема Комдън влезе в стаята с плавна походка, в стилна рокля със скосено деколте, излята сякаш по извивките на тялото й. Също като Кинкейд лицето й издавеше възрастта, но без белезите и горчивия гняв, загрозили неговото. Бръчките от възрастта около тъмните й очи се раздвижиха в сърдечна усмивка, но погледът й остана сериозен.

— Здравей, Айзък. Винаги съм знаела, че ще те видя отново някой ден.

Бел се изненада. Винаги я беше харесвал, до момента, в който разбра, че е била съучастничка на Кинкейд. Невъзможно беше да се отдели нейното шпиониране за Саботьора от неговите убийства. Каза й хладно:

— Ема, за твое щастие имам място само за един, иначе и ти щеше да дойдеш с мен.

— Спокойно, Айзък. Ще ме накажеш, като го отведеш от мен. И ще страдам за престъплението по начин, който само ти би могъл да разбереш.

— Какво имаш предвид?

— Така, както ти обичаш Марион, аз обичам него… Може ли да се сбогувам?

Бел отстъпи.

Тя се повдигна на пръсти, за да целуне Кинкейд по обезобразената буза. В същия момент плъзна малък джобен пистолет към стегнатата в белезниците ръка на Кинкейд.

— Ема, ще застрелям и двама ви, ако му подадеш оръжието. Пусни го!

Тя замръзна. Но вместо да пусне оръжието или да го насочи към него, натисна спусъка. Изстрелът бе приглушен от тялото на любовника й. Той залитна силно и падна по гръб на пода.

— Ема! – изпъшка Кинкейд. – Какво става, по дяволите?

— Не мога да понеса мисълта, че ще умреш в затвора или ще бъдеш екзекутиран на електрическия стол.

— Как можа да ме предадеш?

Ема Комдън понечи да отговори, а след като не можа, се извърна умолително към Айзък Бел.

— Не те е предала – отвърна мрачно Бел вместо нея. – Даде ти дар, който не заслужаваш.

Кинкейд затвори очи. Издъхна с шепот на устните.

— Какво каза? – запита я Бел.

— Каза „Заслужавам всичко, което искам.“ Беше най-ужасното му убеждение и най-голямата му сила.

— Все пак идва с мен.

— Ван Дорн никога не се предават, докато не хванат човека си? — каза тя с горчивина. — Жив или мъртъв?

— Никога.

Ема се смъкна на колене и захлипа над тялото на Кинкейд. Бел все пак се трогна.

— Ще се оправиш ли тук? – попита я тихо.

— Ще оцелея – отвърна тя. – Винаги съм оцелявала.

Ема Комдън се върна на пианото си и засвири тъжен бавен раг. Докато Бел коленичеше, за да вдигне тялото на Саботьора на рамото си, разпозна меланхоличната импровизация на песен, която беше свирила на специален влак на гара Оукланд, „Краставички и чушлета“ на Адалайн Шефърд.

Бел понесе тялото на Саботьора надолу по стълбите, през вратата на кулата и излезе на снега. В другия край на двора мина през масивната порта и покрай стената до шейната, която беше оставил. Завърза го в платнената носилка, сложи ските си и пое надолу по склона.

Прекият маршрут беше донякъде по-лесен от жестокото бъхтене през долината – пет километра стръмни, но равномерни склонове. И макар снегът да падаше по-силно от всякога, навигацията надолу беше проста работа. Но, както го беше предупредил Ханс, склонът изведнъж се накланяше много по-рязко в последния километър до селото. Уморен и започнал да губи контрол над краката си, Бел падна. Вдигна се, изправи шейната и се приближи достатъчно, за да може да види светлините на железопътната станция, преди да падне отново. Отново на ските и с изправена шейна измина последните двеста метра без повече произшествия и спря зад един навес близо до станцията.

— Халт!

От входа го наблюдаваше един мъж. Бел разпозна тренчкота и шапката с козирка на старши офицер от Гехайме Щатсполицай — немската полиция.

— Приличаш на излязъл от водевил.

— Ще го приема като комплимент – каза Арчи Абът. – И ще откарам приятеля ни в багажния вагон. – Докара дървен ковчег на колела от навеса. – Трябва ли да се притесняваме, че няма да му стига въздухът за дишане?

— Не.

Положиха Кинкейд, все още стегнат на носилката, в ковчега и завинтиха капака.

— Влакът навреме ли е?

— Виелица не може да забави немски влак. Взе ли си билета? Ще се видим на границата.

Облак сняг, завихрен от снегорина, заискри пред фара на локомотива, навлязъл с пухтене в станцията. Бел се качи и показа билета си. Едва след като се отпусна благодарно в плюшената седалка на купето първа класа, осъзна колко беше премръзнал, уморен и натъртен.

Въпреки това изпитваше дълбока радост и удовлетворение. Саботьора беше приключил, наказан беше за престъпленията си. Чарлз Кинкейд нямаше да убива повече. Бел се запита дали Ема Комдън бе наказана достатъчно заради шпионирането на Озгуд Хенеси. Дали не я беше оставил да се измъкне безнаказано? Не. Никога нямаше да е свободна, докато не се спасеше от затвора на сърцето си. А това, както знаеше Айзък Бел повече от всеки друг, никога нямаше да се случи.

Час по-късно влакът забави при Митенвалд. Кондукторите преминаха, за да предупредят пътниците да приготвят документите си за проверка.

— Дойдох да карам ски – отвърна Бел на въпроса на граничния служител.