Unknown

Четиринайсетгодишният Били не можеше да повярва на късмета си, че стъпва в локомотивната кабина. През целия си живот бе мечтал за влаковете, които преминаваха с грохот покрай родния му дом, и не беше мигнал през по-голямата част от нощта, преди да поемат на път. Но дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че някога ще се качи в кабината за управление. Господин Патрик носеше раирано кепе, също като по филмите, и беше най-сигурният в себе си хладнокръвен мъж, който Били бе виждал досега. Машинистът подробно му беше обяснил действията си, след което бе надул два пъти локомотивната свирка, с което позволи на машината отново да потегли бавно напред.

— Потеглихме Били! Премествам лоста на Джонсън за пълен напред. Докрай напред за преден ход и докрай назад за обратен ход.

Назад можем да се движим също толкова бързо, колкото и напред. – Патрик Улови един дълъг хоризонтален лост. Сега отварям клапана, оттук парата ще навлезе в цилиндрите, които завъртат колелата, а това тук е клапата за пясъка, с чиято помощ се подобрява сцеплението между колелата и релсите. Сега ограничавам парната клапа, за да не поемем прекалено бързо. Усещаш ли как захапва и няма никакво приплъзване?

Били кимна ентусиазирано. Локомотивът заработи малко по-бързо и постепенно започна да набира скорост, докато Патрик освобождаваше полека клапата.

В този момент приближаваха Глендейл и им оставаха последните километри до Лос Анджелис. Като сигнализираше с локомотивната свирка на всеки прелез, Патрик каза на поразеното от изумление момче:

— Едва ли някога ще ти се случи да покараш по-добър локомотив. Отлична парна машина и вози съвсем плавно.

Огнярят Зийк Тагърт, който до тогава равномерно беше хвърлял пълни лопати с въглища в ревящата паст на пещта, затвори вратичката й с трясък и поседна, за да си поеме дъх. Беше огромен мъж, черен и покрит с мръсотия и от него се носеше силна миризма на пот.

— Били? – избумтя гласът му – Виждаш ли това стъкло тук! – Тагърт почука по една от измервателните скали. – Това е най-важният прозорец във влака. Отчита нивото на водата в цистерната. Ако покаже прекалено ниско равнище, нагревателят се нагорещява и започва да се топи, след което БУМ, праща ни в царството небесно!

— Не му обръщай внимание, Били – каза Патрик. – работата на Зийк е да знае дали цистерната с пълна. Тендерът зад нас е пълен догоре с вода.

— Защо клапанът е в средно положение? – запита Били.

— Когато се движим, трябва да бъде в средата. В момента ни е предостатъчно, за да поддържаме деветдесет и четири километра в час. Ако понатисна малко, ще полетим със сто и деветдесет. – Машинистът смигна на чичото на Били. – Лостът на клапата, освен това ни помага да преодоляваме острите завои. Зийк, задават ли се някакви извивки по линията?

— Точно пред нас има мост, Руфъс. Веднага след него започва завой.

— Поеми ти, синко.

— Какво?

— Накарай го да завие. Побързай! Хвани здраво лоста. Подай си главата от тук и наблюдавай.

Били улови регулатора с ръка и се наведе през прозореца по същия начин, както го бе направил машинистът.

Регулаторът беше нагорещен и пулсираше в ръката му като жив. Фарът на локомотива пронизваше тъмнината по протежение на релсите. Били видя, че рамковият мост приближава. Изглеждаше доста тесен.

— Не го насилвай – предупреди Руфъс Патрик и още веднъж намигна на мъжете. – Почти не се налага да го местиш. Леко. Леко. Да, свикваш му. Но трябва да задържиш точно по средата. Задачата е отговорна.

Зийк и чичо Бил размениха широки усмивки.

— Внимавай сега. Да, добре се справяш. Дай му малко аванс…

— Какво е това пред нас, господин Патрик?

Руфъс Патрик погледна натам, накъдето сочеше момчето. Фарът на локомотива разхвърляше сенки и отражения по металната рамка на моста и това влошаваше видимостта още повече. Вероятно просто сянка. Внезапно светлината отскочи в нещо странно.

― Какво…? – В присъствието на детето Патрик автоматично замени думите с „да го вземат мътните“.

Беше закривено парче метал, което стърчеше от дясната релса, подобно на ръка от плитък гроб.

― Натисни въздуха! – изрева Патрик на огняря.

Зийк се хвърли към лоста на въздушната спирачка и го издърпа с цялата сила, на която бе способен. Вла­кът забави толкова ожесточено, че сякаш се блъснаха в стена. Миг по-късно тежестта на десетте натоваре­ни до пръсване пътнически вагона и на тендера, пълен с въглища и вода, запрати локомотива напред.