Unknown

Не последва команда „Сири или ще стрелям”. Бел беше минавал през мелачката и знаеше, че няма смисъл да хабиш думи с тип, убийствено решен да те прати на мраморната маса на окръжния съдебен декар. Не хранеше илюзии, че ще надвие Кели в мъжки бой. Убиецът беше по-силен и по-безскрупулен. Едва успя да прати два куршума, докато Кели се съвзе достатъчно, за да посегне и да го сграбчи за врата с яростта на горила. Яките му ръце започнаха да душат детектива. Рухна върху Бел и го събори върху килима. Огромната му тежест притисна тялото и ръцете на агента, за да му попречи да стреля отново. Кели застиска методично и невъзмутимо все едно, че куршумите, които бе получил, са дребна досада.

Бел не можеше да мръдне, нито да посегне нагоре в усилие да изтръгне пръстите, впити в шията му. Силата на Кели надвишаваше неговата многократно. Детективът не се съмняваше, че не е първият, когото Кели е удушил. Освен ако не направеше нещо много бързо, нямаше и да е последният. Мракът вече стесняваше полезрението му и е всеки миг ставаше по-тъмно.

Това, което го стъписа повече от осъзнаването, че е едва на няколко секунди от смъртта, беше какво става с двата куршума в тялото на Кели. Беше сигурен, че е поразил гиганта. Бел се взря в двете очи, тъмни като самото зло и в кръвта, превърнала долната половина на лицето в ужасна пурпурна маска. Какво го държеше жив, защо не се изцеждаше силата му? Този мъж не беше човек.

След това, съвсем доловимо. Бел усети, че натискът започва леко да отслабва. Вместо да се опита да изтръгне ръцете от врата си, той заби палци в безизразните очи на Кели знаейки, че ще е последният му ход, преди тъмнината да се затвори около него. С рязко въртеливо движение Бел измъкна тялото си изпод боксьора.

Едрият мъж изохка и покри очите си с ръце. Заслепен пропълзя към Бел и той изрита отчаяно в стомаха му. Едва сега видя двете дупки от куршуми, от които се процеждаше кръв през ризата на Кели под гръдния кош. Какво го държеше още, зачуди се Бел. Трябваше вече да е умрял. Но вместо това гангстерът се пресегна и го сграбчи за крака.

Бел усети, че го дърпат по килима, вече зацапан и прогизнал от кръвта на убиеца. Изрита със свободния си крак и той отскочи от Кели, който все едно, че изобщо не го усети. Хватката на прасеца на Бел се стегна. Ноктите се забиха в плътта му през панталона. Издърпаха го още и видя сгърченото в агония лице и очите, пламнали от омраза.

Беше време грозният бой да свърши. Дясната ръка на детектива още стискаше колта. С убийствено спокойствие надигна цевта, докато дулото се озова на половин педя от лицето на Кели, уверено дръпна спусъка и отпрати 44-калибровия куршум в дясното око на мъчителя си.

Нямаше предсмъртен крясък, нито ужасно гъргорене. От гърлото на Кели се изтръгна тежка въздишка и той се превъртя по килима като огромен звяр в смъртните си гърчове.

Бел се надигна на пода и заразтрива гърлото си, задъхан от изтощение. Извърна глава и се взря към входа с нахлуващите в апартамента мъже. Спряха се стъписани пред гледката на морето от кръв и туловището на мъж с неразпознаваемо лице под червената засъхваща маска. Лицето изглеждаше особено гротескно заради златните зъби, показали се от отворената уста, които в момента бавно потъмняваха.

Кели беше умрял трудно, но за какво? Пари? Дълг? Вендета? Не и последното. Бел изобщо не беше правил разследване срещу гиганта от Барбари Коуст. Някой трябваше да му е платил за убийството и да е платил изключително щедро.

Зачуди се дали изобщо ще узнае отговора.

* * *

На другата сутрин Бел излезе от голямата порцеланова вана, изтри водата, капеща от тялото му и се огледа в огледалото.

Гърлото му не изглеждаше добре. Беше подуто, със синкави отоци, толкова ясни, че можеше да види формата на пръстите на Ред Кели, където се бяха заровили в плътта му. Облече чиста бяла риза и остана доволен, че високата колосана яка, макар да дразнеше възпалената кожа, прикриваше отоците.

Не бяха единствените синкавозелени петна по разнебитеното му тяло. Имаше следи и от падането върху стола, а също и от момента, когато бруталната сила на Кели го отпрати през стаята в стената. Бяха болезнени на допир и нямаше скоро да спаднат.

След като облече традиционния си ленен костюм, Бел напусна хотела, отби се в телеграфната станция на „Уестърн юнион” и прати телеграма до Джоузеф Ван Дорн, в която го уведоми за опита за покушение над живота му. Когато влезе бавно през вратата на офиса, Агнес Мърфи се втренчи в него открито. Стоеше замръзнала, с майчинска загриженост в очите.

— О, господин Бел. Чух за неприятния ви инцидент. Искрено се надявам, че сте добре.

— Няколко отока, Агнес, нищо повече.

Чули гласа му, Къртис и Ървайн дойдоха от конферентната зала, а след тях от кабинета си изскочи и Аликзандър. Двамата агенти стиснаха ръката му енергично – малко прекалено енергично, помисли Бел и потръпна от болката, пронизала разнебитеното му тяло. Аликзандър само се задържа отзад като зрител на аудиенция.

— Радвам се, че все пак си жив и здрав – каза Къртис. – Чухме, че било голям бой.