Unknown

— Видях го – промълви Бел, приковал очи в двама души, които бяха влезли току-що и говореха с управителя. Бяха изумителна двойка и накараха всички в трапезарията да извърна глави към тях. И двамата имаха еднаква огнено червена коси. Жената беше висока колкото средния на ръст мъж.

Дамата беше облечена в костюм от две части с пола на годета, която очертаваше издължена камбановидна форма и леко се влачеше по пода. Блузата беше извезана с дантела по ръба, а над нея имаше къс жакет с изключително дълбоко деколте, което и позволяваше да покаже великолепно диамантено колие. В доминираната от формалност ера, модната и широка и обшита с пера шапка модел „Веселата вдовица“ й придаваше съвършена елегантност. Раменете й бяха загърнати с лисича кожа.

Мъжът носеше скъп черен костюм с елек. Голяма златна верижка висеше от единия джоб и минаваше през илик до другия джоб, в който беше джобният часовник. От него висеше дебел ланец, инкрустиран с диаманти. Очите му гледаха уверено и не пропускаха нищо. Огледа помещението все едно, че е собственикът му. Видял няколко познати, мъжът леко се усмихва и вежливо закима с глава. Двойката беше отведена до маса в средата на трапезарията на място, видимо добре от другите гости. Беше добре отиграно влизане, извършено с изтънчена елегантност

— Коя е онази двойка, дето влезе толкова импозантно?

— Джейкъб Кромуел, собственикът на Национална банка „Кромуел”. Очарователната дама до него е сестра му.

— Сестра?

— Да, казва се Маргарет, член на обществения елит. Заета е с благотворителна дейност. Двамата с брат и са много богати и влиятелни. Живеят на Ноб Хил.

— Значи се казва Маргарет Кромуел – каза Бел тихо. – В Денвър я познавах като Роуз Мантека.

Ървайн го погледна.

— Това ли е жената, за която ни каза, че е шпионка за Бандита касапин?

— Освен ако няма близначка, тя е – отвърна Бел.

— Невъзможно – заяви Бронсън с тон, натежал от насмешка – Предположението е нелепо. Двамата с брат й правят за Сан Франциско повече, отколкото половината богаташи в града взети заедно. Поддържат домове за сираци, хуманитарното общество за изгубени и скитащи животни в града и градското благоустройство. Дават големи дарения за достойни каузи, радват се на голяма почит и възхищение.

— Има право – потвърди Къртис. – Ако Кромуел притежават голяма банка в Сан Франциско и вече са богати, защо са им кражбите и убийствата?

— Мис Кромуел омъжена ли е? – запита Бел.

— Не. И има репутация на дама с доста буен нрав.

— Възможно ли е да си сгрешил за това, че шпионира за бандита? – запита Ървайн.

Бел гледаше напрегнато към Маргарет Кромуел и попиваше всяка черта от лицето й. Изглеждаше потънала в разговор с брат си и не погледна към него.

— Би могло да съм сбъркал – промълви той неубедено. – Приликата между нея и жената, която срещнах в Денвър, е свръхестествена,

— Познавам Кромуел лично – каза Бронсън. – Той съдейства на Ван Дори по една банкова измама, с която банда мошеници искаха да разорят местни бизнесмени. Ще те запозная с него.

Бел поклати глава и стана.

— Не се притеснявай. Сам ще се представя.

Закрачи между столовете на вечерящите към масата на Кромуел. Преднамерено мина леко встрани от Маргарет, за да не забележи приближаването му. Без да обръща внимание на Кромуел я погледна със снизходителна усмивка, зачуден как ще реагира.

— Моля за извинение, мис Кромуел, но вярвам, че се срещнахме в Денвър. Казвам се Айзък Бел.

Тя се вцепени, но не се обърна да го погледне. Гледаше брат си в очите над масата с неразгадаемо изражение – изненада навярно, или стъписване, или нещо друго – нещо, граничещо с терзание или притеснение. За миг сякаш не знаеше как да реагира. Но моментално се овладя.

— Съжалявам, но не познавам господин Айзък Бел.

Гласът и беше спокоен, без и най-малка следа от трепет.

Говореше, без да поглежда към него. Знаеше, че ако го направи, щеше да е като удар в стомаха й. Беше благодарна, че не стои права, иначе краката й щяха да омекнат и да се свлече на килима.

— Извинете – каза Бел вече убеден от реакцията й, че е жената, която познаваше като Роуз Мантека. – Трябва да е станала грешка.

Кромуел беше станал вежливо и държеше кърпата си. Гледаше Бел като боксьор на турнир, оценяващ противника си, преди да бие звънецът за първия рунд. Подаде ръка.

— Джейкъб Кромуел, господин Бел. Член ли сте на клуба?

— Не, гост съм на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн”.

Бел стисна ръката на Кромуел и му се стори странно, че банкерът държи ръцете си в ръкавици, докато яде. От дългия следователски навик хвърли поглед на кутрето на ръкавицата на лявата ръка. Тъканта над пръста беше изпълнена и плътна. Не че смяташе, че има и най-нищожен шанс Кромуел да е бандитът. Идеята беше безумна.

Кромуел кимна.

— Познавам Хорас. Чудесен мъж. Голям актив за компанията ви.