Unknown

Телърайд – името уж идваше от поговорката „яздиш към ада” – бе възникнал след откриването на злато в река Сан Мигел. Златото, наред със сребърната руда, намерена в големи количества в планините Сан Мигел, бързо бяха привлекли армия от златотърсачи и миньори през следващите петдесет години. До 1906 г, в Телърайд живееха повече милионери на глава от населението, отколкото в Ню Йорк сити.

Миньорите с времето прокопаха 560 км тунели, разровили като кошер околните планини, някои чак на 3600 м над морското равнище. Населението набъбна до пет хиляди и бързо разрастващото се градче скоро закипя от щур живот, примесен със здравословна доза корупция. Имаше над трийсет и шест кръчми и сто и осемдесет проститутки, които срещу три долара на ден поддържаха доброто настроение на армията миньори след дългите двайсет и четири часови смени в мините „Силвър бел”, „Смъглър юнион“ и „Либърти бел”.

Когато слънцето се спусна зад планините и се стъмни, ярки светлини блеснаха нагоре и надолу по улиците. В 1892 г. минният собственик Л. Л. Нън беше наел електрическия чародей Никола Тесла да построи първата в света електростанция за променлив ток за минните влекове надолу по планината и миньорите нагоре от града. След като жицата се прокара от електростанцията в града, Телърайд се превърна в първия град в историята с електрически улични лампи.

Бел мина покрай прочутите бардаци, където жените на порока упражняваха занаята си. Класните домове се наричаха „Сената” и „Сребърната хубавица“. През прозорците долу по улицата се чуваше музика, щом някой пианист засвиреше „Дил Пикълс Раг“ или някой друг рагтайм. Наричаха улицата Алея на Пуканките заради непрекъснатото отваряне и затваряне на вратите през цялата нощ.

Продължи до главната част на града по Колорадо авеню и погледна през прозорците на Първа национална банка Телърайд. Утре щеше да се срещне с градския шериф и банковия мениджър, за да подготвят прием за Бандита касапин в случай, че захапе стръвта и направи опит за обир на банката. Подмина старата банка „Сан Мигел“, която Бъч Касиди бе обрал преди петнайсет години.

Вечерният въздух беше станал студен, след като слънцето отнесе топлината си зад планинските върхове. Бел забеляза, че две хиляди и седемстотинте метра надморска височина го принуждават да вдишва по-дълбоко. Пренебрегна кръчмите по главнята улица и се запъти към хотел „Ню Шеридан”.

Влезе във фоайето и помоли администратора за среща с управителя. След минута нисък мъж с червендалесто лице и плешива глава излезе от кабинета със забързани стъпки като мишка, припнала от дупка в стената. Усмихна се официално, но не особено топло, след като видя доста опърпаната външност на Бел.

— Съжалявам, всичките ни стаи са заети. „Шеридан” е пълен догоре.

— Не искам стая – каза Бел. – Вие ли сте господин Маршъл

Бъкман?

Усмивката се изпъна и очите се присвиха.

— Да, аз съм Бъкман.

— Аз съм Айзък Бел от детективска агенция „Ван Дорн”.

Очите на Бъкман отново се разшириха и той кимна.

— Господин Бел, получих телеграмата ви. Позволете ми да заявя, че „Шеридан” ще съдейства по всякакъв начин.

— Най-важното – обясни Бел, – е да заявите на всеки, който попита, че работя тук като портиер.

— Да, разбира се – отвърна покровителствено Бъкман. – Можете да разчитате на мен.

— Благодаря ви, господин Бъкман. Сега, ако нямате нищо против, мисля да опитам от най-доброто уиски на бара ви.

— Сервираме само превъзходно уиски от най-добрите производители.

Бел кимна, обърна гръб на Бъкман и се запъти към бара. Спря се, за да прочете табелата, върху която бяха изредени правилата за гостите на хотела:

На прага се отдръпна встрани, когато една руса дама, чието лице беше скрито под шапка с широка периферия, мина покрай него. Видя само, че има хубава фигура.

Тя от своя страна не обърна внимание на куцащия мъж, който я подмина, щом тръгна по застланото с пътека стълбище, водещо към стаята й.

Много по-късно Бел се наруга, че не е разпознал блондинката, също както Маргарет се обвиняваше, че не е идентифицирала куцащия мъж, преди да е станало много късно.

~24~

Бел обясни ситуацията на шериф Хенри Парди и банковия мениджър Мъри Окснард. Тримата седяха около една маса и ядяха закуска, сервирана им от жената на шерифа. Къщата на Парди се намираше точно зад офиса и затвора му. Той отиде до вратата, увери се, че е заключена и дръпна пердетата, за да не може никой да види вътре.

Бел беше впечатлен от шерифа. На стената на гостната си имаше рафтове от пода до тавана, натъпкани с творби на Шекспир, Платон, Волтер, Бейкън и Емерсън, наред с няколко тома на латински. Никога досега не беше срещал толкова начетен служител на закона в малко градче.

Парди прокара длан през буйната си посивяла коса и подръпна рошавите си мустаци.

— Казвате ни, господин Бел, че според вас Бандита касапин ще удари градската ни банка.

— Не мога да твърдя със сигурност – отвърна Бел. – Но ако е верен на себе си, ще бъде примамен от голямата сума за заплати, която се транспортира до банката от Първа национална банка на Денвър.