Unknown

— Не знам за такъв товар за заплати – каза Мъри Окснард. Беше висок кротък мъж с широки рамене и тесни бедра. Рядко се усмихваше и лицето му винаги беше стегнато в кисела физиономия.

— Няма никакъв товар – обясни Бел. – Това е уловка, за да изкараме Бандита от бърлогата му.

Парди забарабани с пръсти по масата.

— Ако е толкова умен, колкото четох, ще изрови истинските факти и ще разбере, че всичко е симулация.

Бел поклати глава,

— Не, сър, директорите на банката в Денвър са инструктирани да потвърдят версията.

— Ако мога да попитам – каза Парди, – защо избрахте Телърайд?

— Защото сте в задънен каньон с единствения му вход и изход на запад. Разположението го прави идеално за блокада при бягство, ако не го заловим при опита за грабеж.

— Не ми харесва – заяви Окснард. – Бандитът е известен като безскрупулен убиец. Не мога да изложа на риск служителите си, нито ще понеса кръвта им на ръцете си.

— Не смятам вашите хора да са в банката, когато и ако стане обирът. Лично аз и още един агент на Ван Дорн ще заемем местата в банката. Друг агент ще наблюдава влизащите и излизащи влакове, тъй като за бандита се знае, че се измъква от местопрестъплението с помощта на железопътен товарен вагон.

— А клиентите ми? – настоя Окснард. – Кой ще се занимава с трансакциите им?

— Двамата с агента ми сме съвсем наясно с ежедневната работа на една банка. Ако бандитът отиде до касиерско гише, ще съм готов за него.

— Знаете ли как изглежда? – попита Парди.

— Освен че му липсва кутрето на лявата ръка и че има рижа коса, нямаме описание.

— Защото убива всеки, който може да го идентифицира. Нямаме много, с което да продължим.

— Все още не мога да се съглася с това – каза Окснард. – Един мой клиент може да се окаже на неподходящото място в неподходящия момент, и да получи куршум.

— Взимаме всички предпазни мерки – отвърна мрачно Бел. – Може да има някакъв риск, но този бандит трябва да бъде спрян. Вече е убил над трийсет души. Не може да се предвиди колко още ще загинат, преди да го заловим и спрем убийствата.

— С какво мога да помогна? – попита Парди и изгледа хладно Окснард.

— Не патрулирайте около банката с помощниците си, за да не изплашите бандита – отвърна Бел.– Стойте в готовност прикрито, ако е възможно – но бъдете готови да действате в случай, че се появи. Ще уговорим сигнал, когато започне играта си.

Макар Окснард да имаше своите страхове за капана, Парди вече си представяше славата, която щеше да си спечели, ако бандитът бъде заловен на местопрестъплението под неговата юрисдикция. За него дебатът бе решен веднъж и завинаги. Имаше само още един въпрос.

— Кога уж се очаква въпросният товар?

— Утре – отговори Бел.

Окснард го погледна питащо.

— А сумата, която вече е в сейфа за реалните изплащания?

— Оставете я в сейфа. Гарантирам, бандитът няма да я вземе. Парди засука краищата на мустаците си.

— Бил ли сте някога в миньорски град в ден на плащане, господин Бел?

— Не съм имал удоволствието, но съм чувал, че може да стане доста разюздено.

— Самата истина – потвърди Окснард с лека усмивка. – Всеки ден на плащане целият ад се развихря от единия край на града до другия.

Парди също се ухили.

— Да, бардаците ще се пръснат по шевовете, докато миньорите изхарчат тежко припечелените си пари по уиски и хазарт. – Помълча за миг и изгледа Бел. – Къде сте отседнал, в случай, че се наложи да се свържа с вас?

— Спя в пансиона на Мейми Тъбс.

— Добро място за ниска класа – съгласи се Окснард. – Мейми е чудесно старо момиче и добра готвачка.

— Мога да го потвърдя за яхнията й – отвърна без следа от хумор Бел.

След закуската срещата приключи. Бел и Окснард благодариха на госпожа Парди за вкусната храна. След това тримата излязоха навън и тръгнаха към града. Парди ги остави, щом стигна до офиса и затвора си. Бел отиде с Окснард до банката да огледа вътрешното разположение.

Разпределението беше същото като в хиляди други банки. Офисът на банковия управител се намираше зад гишето на касиера, затворено със стъкло, като се осигуряваше достъп до чекмеджетата, откъдето се даваха парите в брой. Тази секция на гишето беше оградена с тесни решетки. Хранилището беше по-скоро голям сейф и стоеше в ниша отстрани на фоайето. Бел научи, че е затворено през работните часове и се отваря само за изваждане на валута или когато всички пари в брой и монети се върнат след затварянето.

— Нямате ли хранилище? – обърна се Бел към Окснард.

— Не ни трябва. Парите за заплати обикновено отиват горе до мините под тежка охрана втория ден след пристигането на товара.

— Защо втория ден?

— Трябва ни време да преброим и потвърдим сумата, пратена от банката в Денвър.

— Значи бандитът има ограничен прозорец за действие.

Окснард кимна.

— Ако ще играе играта си, ще трябва да е утре.

— Да сте виждали или имали контакти с някои нови вложители или хора, които просто влизат в банката и след това

излизат?

— Един нов надзирател на мина „Либърти бел“ отвори сметка. – Замълча и се загледа в тавана замислен. – После имаше една много привлекателна жена, която също си откри сметка. Много малка сметка. Много тъжно.

— Тъжно ли?