Unknown

Дензлър можеше да оцени човек толкова точно, колкото и един кон. Натрапникът беше висок и слаб, доста над 1.80 м и едва ли тежеше повече от 80 кг. Големите светли мустаци, покрили напълно горната устна, съвпадаха на цвят с гъстата изрядно подстригана руса коса. Дланите и пръстите му бяха дълги, подвижни и висяха отпуснати почти небрежно до хълбоците му. Внушаваше простота и деловитост. Полковникът бързо прецени, че е човек, който обича да се занимава със същината на нещата и не търпи глупаци или дребни увъртания. В стегнатата брадичка и устните, разтеглени в дружелюбна усмивка, прозираше волева решимост. Дензлър прецени възрастта му на трийсет и няколко години.

Беше облечен безукорно в бял ленен костюм без нито една гънка. От левия джоб на елека му висеше тежка златна верижка, свързана с голям златен часовник в десния джоб. Главата му бе покрита с филцова шапка с ниско дъно и широка периферия. Дензлър би го оприличил на конте, ако елегантната външност не се проваляше от чифт протъркани кожени ботуши, изтърпели много часове в стремена. Бел носеше тънка пътна чанта, която постави долу до масата.

— Полковник Дензлър – заяви Ван Дорн, – това е мъжът, за когото ви говорих, Айзък Бел.

Дензлър му подаде ръка, но не стана от стола си.

— Джоу тук ми разправя, че винаги залавяте човека си.

Усмивката на Бел леко се разшири.

— Опасявам се, че господин Ван Дорн е преувеличил. Закъснях с десет минути, когато Бъч Касиди и Хари Лонгабау отплаваха за Аржентина преди три години от Ню Йорк. Корабът им се отдели от кея, преди да успея да ги задържа.

— Колко агенти или служители на правораздаването бяха с вас?

Бел сви рамене.

— Смятах сам да се справя с проблема.

— Лонгабау не беше ли Сънданс Кид? – попита Дензлър.

Бел кимна.

— Получи прякора, когато се опита да открадне кон в Сънданс, Уайоминг. Хванаха го и изкара осемнайсет месеца в затвора.

— Разбира се, не сте очаквали да ги заловите без бой.

— Смятам, че е разумно да кажем, че щяха да окажат съпротива – отвърна Бел, без да обясни как е щял сам да залови бившите членове на спечелилата си скандална слава банда „Дивата тайфа”

Ван Дорн се отпусна в стола си, без да коментира и хвърли самодоволен поглед на полковника.

— Защо не седнете с нас, господин Бел, и не се включите в малката ни игра?

Бел погледна озадачен масата, а след това Дензлър.

— Май нямате чипове.

— Просто една малка приятелска игра – обясни Ван Дорн. Размеси тестето карти и раздаде три ръце. – Дотук дължа на полковника осем хиляди долара.

Бел седна. Озадаченият поглед се замени с разбиращ. Играта беше преструвка. Шефът му и полковникът седяха в ъгъла встрани от другите комарджии и играеха уж на сериозно. Остави шапката в скута си, вдигна картите си и се престори на дълбоко замислен.

— Запознат ли сте с поредицата банкови обири и убийства, станали из западните щати в последните две години? – попита Дензлър.

— Само от приказки – отвърна Бел. – Господин Ван Дорн ме беше натоварил с други случаи.

— Какво знаете всъщност за тези престъпления?

— Само това че крадецът убива всички в банката в хода на действието, измъква се като дух и не оставя след себе си никаква улика, която би могла да го издаде.

— Нещо друго? – настоя Дензлър,

— Който и да е той, явно е много, много добър – отвърна Бел.

— Няма никакви пробивни и разследването – Замълча и погледна Ван Дорн. – За това ли бях повикан тук?

Ван Дорн кимна.

— Искам да се заемеш със случая като главен следовател.

Бел хвърли една карта, взе подадената му от Дензлър и я пъхна във ветрилото, което държеше в ляната си ръка.

— Левак ли сте, господин Бел? – попита от любопитство Дензлър.

— Не. Всъщност работя с дясната ръка.

Ван Дорн се изсмя тихо.

— Айзък може да извади деринджъра, който крие в шапката си, да запъне ударника и да натисне спусъка, преди да сте успели да мигнете.

Уважението на Дензлър към Бел нарастваше в хода на разговора. Разтвори леко палтото си и показа един колт калибър 38 без ударник, автоматичен, модел 1903 г.

— Ще приема на вяра твърдението на Джоу, но би било интересно да го подложим на пров… – Не успя да довърши изречението си, зяпнал в двуцевния малък пистолет.

— Възрастта е забавила реакцията ти, Хенри – подхвърли Ван Дорн. – Или се разсейваш.

— Много е бърз, трябва да призная – рече Дензлър, видимо впечатлен.

— От кой офис ще работя? – обърна се Бел към Ван Дорн, докато прибираше пистолета в малкия джоб в дъното на шапката си.

— Престъпленията са били извършвани от Плейсървил, Калифорния, на запад, до Терлингуа, Тексас, на изток – отвърна Ван Дорн. – И от Бисби, Аризона, на юг, до Боузман, Монтана, на север. Мисля, че ще е най-добре да оперираш в центъра.

— Значи Денвър.

Ван Дорн кимна.

— Както знаеш, там имаме офис с шест опитни агенти.

— Работих с тях преди три години – напомни Бел. – Къртис и Ървайн са добри.