Unknown

Златната треска от 1904 г. беше довела до възникването на внушителен град от стабилно построени здания, планирани да издържат дълго време. Към 1906 г. Райълит вече представляваше процъфтяващо селище с над шест хиляди души население. Бързо се беше разраснало от оживено палатково миньорско градче до важен град, предназначен да устои в далечното бъдеще.

Главните здания, строени с камък и бетон, постепенно превръщаха метрополията Райълит в главния град на Южна Невада. Пред очите му се извиси четириетажната сграда на банката, великолепна конструкция, вдъхваща усещане за стабилност и богатство. На половин каре встрани растеше нова триетажна офис сграда.

Имаше пощенска служба, опера, болница с двайсет легла, уютни хотели, две църкви, три банки и голямо училище. В крак с времето, Райълит можеше да се похвали с ефективно действаща телефонна система и собствена електростанция. Имаше също така процъфтяващ квартал с червени фенери, четирийсет кръчми и осем танцувални салона.

Мъжът, който караше фургона обаче, не се интересуваше от нищо друго, което градът можеше да предложи, освен от част от авоарите на банка „Джон С. Кук”. Знаеше, че сейфът вътре би могъл да държи над един милион долара в сребърни монети. Но далеч по-лесно беше да се носят пари в банкноти от миньорските заплати и все още не бе взимал нито късче сребро или злато. Смяташе, че при осемдесетте и пет компании ангажирани в рударството по околните хълмове, сумата щеше да е значителна.

Както обикновено, беше планирал добре. Пребиваваше в един миньорски пансион и беше влизал в банка „Кук“ многократно, за да прави малки вноски по сметка под фалшиво име. Набързо беше завързал приятелство с банковия уредник, комуто бе внушено, че новодошлият в града е минен инженер. Външността му беше променена с помощта на черна перука, мустаци и брада „Вандайк”. Също тъй вървеше накуцвайки, което според твърдението му бе резултат от минна злополука. Оказа се безпогрешна маскировка, с чиято помощ беше успял да проучи банковите навици на гражданите и часовете на деня, в които банката имаше малко работа.

Обаче докато караше фургона с мулетата през града към банка „Кук”, не приличаше на минен инженер, а на дребен извозвач за мините. Изглеждаше като всеки друг градски извозвач, който се мъчи да изкара препитанието си в изгарящия зной на пустинята посред лято. Спря мулетата зад една конюшня. След като се увери, че никой не го наблюдава, вдигна едно чучело, облечено точно като него, и го върза за капрата на фургона. След това подкара мулетата обратно към Бродуей, главната улица, пресичаща града. Точно преди да стигне бетонния тротоар пред входа на банката, плесна мулетата по задниците и ги пусна да теглят фургона по улицата през главната част на града, като чучелото му седеше изправено на седалката и държеше поводите.

След това огледа за клиенти, приближаващи се към банката. Като че ли никой от хората, които се тълпяха из града, не беше се запътил в тази посока. После вдигна очи към четириетажната сграда, озърна се към златистите табели на прозорците на горния стаж, рекламиращи зъболекарски и лекарски кабинети. Друга табела, с обърната надолу длан сочеше, че пощенската служба на града е в сутеренния етаж.

Влезе спокойно в банката и огледа из фоайето. Беше празно, с изключение на един мъж, който тъкмо излизаше. Клиентът взе парите си от касиера, обърна се и си тръгна, без да погледне новодошлия.

“Ето ти късметлия”, помисли си крадецът.

Ако клиентът си бе направил труда да му обърне внимание, щеше да бъде застрелян в упор. Крадецът не оставяше никой след себе си, който да разкрие и най-малката подробност за него. Така оставаше, макар и нищожната възможност някой да го види под маскировката.

От разговори в близките кръчми беше научил, че банката се ръководи от мениджър на компанията от собствениците на най-производителните мини в района, особено мина „Монтгомъри-Шоушоун” с първоначален актив от близо два милиона долара.

Дотук добре, каза си крадецът. Скочи през тезгяха и се озова до стъписания касиер. Извади от ботуша си автоматичен пистолет и притисна дулото му в главата на уплашения мъж.

— Не мърдай и не си помисляй да натискаш алармения бутон под тезгяха, или ще ти пръсна мозъка.

Касиерът не можеше да повярва на случващото се.

— Това наистина ли е обир?

— Точно така. Сега влизаш в кабинета на мениджъра много бавно и се държиш все едно, че нищо не се случва.

Изплашеният касиер тръгна към един кабинет със затворена врата, чието матово стъкло затрудняваше гледката навън. Почука.

— Да, влез – отзова се глас от другата страна.

Касиерът Фред отвори вратата, бутнаха го грубо вътре, изгуби равновесие и рухва върху бюрото на управителя. Табелката на бюрото, върху която беше изписано името Хърбърт Уилкинс, падна на пода. Уилкинс бързо схвана ситуацията и посегна за револвера под бюрото си. Закъсня с пет секунди. Крадецът беше научил за оръжието от самия мениджър, с когото беше разговарял в близката кръчма.