Unknown

Когато трамваят изскърца и спря на улица Калифорния и 17-та, Бел слезе по стъпалата и закрачи по паважа към тротоара. Три години бяха минали, откакто бе стъпвал за последен път в Денвър. Почти на всеки ъгъл се издигаха високи здания, а строителството така и не спираше. Мина една пресечка към Колорадо Билдинг, кафяво каменно здание на осем етажа на кръстовището на улица 16-та и Калифорния.

Прозорците бяха високи и заслонени с тенти с кафявия екстериор на стените. Навесът над горния етаж се изпъваше на три метра над тротоара. „Хеджкок & Джоунс” и „Компания за облекло Браман” заемаха партерния етаж. Над тях имаше няколко бизнес учреждения, включително „Застрахователна компания Файърмен’с фънд” и детективска агенция „Ван Дорн”.

Бел зави във фоайето и мина през група изсипващи се за обедната си почивка офис служители. Подът, стените и таванът бяха красиво облицовани с италиански мрамор с нефритен цвят. Влезе в един от асансьорите „Отис” след две прелестни млади дами и се отдръпна в задната част на кабината, докато операторът затваряше сгъваемата стоманена врата. По навик, Бел се прояви като джентълмен и свали шапката си с широка периферия.

Операторът завъртя дръжката на дросела и отпрати асансьора на лека скорост към горните етажи. Жените, увлечени във весел разговор, слязоха на петия етаж. Двете се обърнаха я хвърлиха свенливи погледи на детектива, преди да се отдалечат по коридора.

Операторът спря асансьора и отвори вратата.

— Осми етаж и ви желая приятен ден, сър – заяви той бодро.

— На вас също – отвърна Бел.

Излезе в коридор, чийто таван беше боядисан в приглушено мексиканско червено, а стените бяха облицовани с дървена ламперия в лешников цвят. Зави надясно и стигна до врата, на чието горно стъкло беше врязан надписът Детективска агенция „Ван Дорн”. Отдолу стоеше мотото на агенцията: „Ние никога не се предаваме”.

Антрето беше боядисано в бяло, с два тапицирани дървени стола и бюро, зад което млада жена седеше строга на шарнирния стол. Ван Дорн не беше човек, който щеше да похарчи пари за натруфен декор. Единственото украшение беше снимката на шефа, окачена на стената зад секретарката.

Тя вдигна глава и се усмихна мило, възхитена от стоящия срещу нея добре облечен мъж. Беше хубава, с меки кафяви очи и широки рамене.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър?

— Да. Бих искал да се видя с Артър Къртис и Глен Ървайн.

— А те очакват ли ви?

— Моля кажете им, че Айзък Бел е тук.

Жената затаи дъх.

— О, Айзък Бел. Трябваше да се досетя. Господин Къртис и господин Ървайн не ви очакваха преди утре.

— Успях да хвана по-ранен влак от Индипендънс, Мисури. – Бел погледна табелката на бюрото.

— Вие сте мис Агнес Мърфи?

Дамата вдигна лявата си ръка да покаже венчалната халка.

— Мисис Мърфи.

Бел се усмихна подкупващо.

— Надялам се да нямате нищо против да ви наричам просто Агнес, тъй като ще работя тук известно време.

— Ни най-малко.

Стана от бюрото си и той видя, че е облечена в плисирана синя памучна пола с бухнала бяла блуза. Косата й беше събрана над главата в модерната по това време прическа „Момичето на Гибсън”. Фустите й прошумоляха, докато мина през вратата, за да се отправи към вътрешните офиси.

С привичното си любопитство Бел заобиколи бюрото и погледна писмото, което мисис Мърфи печаташе на машината „Ремингтън”. Беше адресирано до Ван Дорн и изразяваше недоволството на началника на западните щати от това, че е наредил на Бел да дойде и да се заеме с нерешения случаи. Бел изобщо не се познаваше с Никълъс Аликзандър, който оглавяваше офиса в Денвър, но беше решен да се държи колегиално и вежливо с него, въпреки неприязънта.

Отдръпна се от бюрото на мисис Мърфи и се загледа навън през прозореца над покривите на града, когато Аликзандър влезе в антрето. Приличаше повече на счетоводител на погребален салон, отколкото на главен следовател, разкрил много престъпления и отвел провинилите се пред съда. Беше нисък, главата му едва стигаше до раменете на Бел. Носеше палто, което изглеждаше твърде голямо за него, а панталоните му бяха провиснали. Високата яка на ризата му бе протрита и изпъстрена с петна от пот. Главата му беше почти без коса, освен около слепоочията и на тила. Веждите му бяха подстригани изрядно като косата. Върху носа му беше капнало пенене, зад което надничаха тъжните сиво-зелени очи.

Аликзандър подаде ръка и устните му се разтвориха в усмивка, напълно лишена от веселие.

— Г-н Бел за мен е чест да се запозная с най-добрия агент на Ван Дорн.

Бел подмина комплимента, в който нямаше и намек за топлота.

— Честта да се запозная с вас е моя – отвърна той сдържано. Беше явно, че Аликзандър просто го смята за натрапник в личната му територия.

— Моля, елате отзад. Преди да ви покажа новия ви кабинет, ще трябва да поговорим.

Аликзандър се обърна рязко и мина с вдървена походка през врата към вътрешните кабинети. Мисис Мърфи стоеше отстрани, мило усмихната, докато двамата влизаха.