Unknown

Кабинетът на Аликзандър беше разположен в единствения ъгъл с панорамна гледка към планините. Другите кабинети бяха малки и без прозорци. Бел забеляза, че също така са и без врати, с което не предлагаха почти никаква интимност. Владението на началника беше обзаведено с канапета с телешка кожа и столове. Масивното му бюро беше пищно резбовано и без никакви документи отгоре. Колкото и неугледно да бе облеклото на Аликзандър, човекът явно беше особено придирчив в работните си навици.

Настани се зад бюрото си в стол с висок гръб и махна с ръка на Бел да седне в твърд дървен стол в отсрещния край. Единственото, което липсваше за пълното унижение, помисли си детективът, беше подиум под работното място на Аликзандър, за да може да гледа отвисоко служителите и гостите си като малко олимпийско божество.

— Не, благодаря – отвърна сдържано Бел. – След два дни седене във влак, бих предпочел нещо по-меко. – При тези думи се отпусна на едно от канапетата.

— Както желаете – отвърна Аликзандър, не особено доволен от високомерното поведение на новодошлия.

— Не бяхте тук, когато работих по един случай преди три години – отбеляза Бел.

— Не, дойдох шест месеца по-късно, когато бях повишен от офиса ни в Сиатъл.

— Г-н Ван Дорн се изказа много ласкаво за вас – излъга детективът. Ван Дорн изобщо не беше му споменавал за него.

Аликзандър сплете ръце и се подпря на празното си, голо като пустиня бюро.

— Вярвам, че ви е уведомил за убиеца и операциите му.

— Не в разговор. – Бел замълча и вдигна кожената чанта. – Но ми даде няколко доклада, които прегледах, докато пътувах във влака. Мога да разбера защо престъпникът, отговорен за обирите и убийствата, е толкова труден за залавяне. Планира криминалните си акции изключително грижливо и техниките му изглеждат безукорни.

— Достатъчно причини да се измъква.

— След като разучих материалите съм убеден, че фетишизмът му към детайлите ще се окаже неговият провал – каза замислено Бел.

Аликзандър го изгледи подозрително.

— Какво, ако позволите да попитам, ви доведе до това заключение?

— Работите му са прекалено съвършени, прекалено точно разчетени. Една малка грешка може да се окаже последната му.

— Надявам се да имаме много близки отношения – каза Аликзандър с едва прикрита неприязън.

— Съгласен съм – отвърна Бел. – Ван Дорн каза, че мога да взема Арт Къртис и Глен Ървайн в екипа си, стига да нямате нищо против.

— Никакъв проблем. Не бих тръгнал против желанията на господин Ван Дорн. Освен това те ми казаха, че са работили с вас преди няколко години.

— Да, смятам ги за отдадени на работата си агенти. – Бел се изправи. – Мога ли да видя кабинета си?

— Разбира се.

Аликзандър излезе иззад бюрото си и пристъпи навън в коридора.

Бел видя, че всички кабинети бяха доста малки и съвсем скромни. Обзавеждането беше оскъдно, без никакви картини на стените. Единственият друг присъстващ агент бе в кабинета си. Бел не го познаваше, а и Аликзандър не си направи труда да го представи.

Преди Аликзандър да е успял да посочи едно от килерчетата – кабинети, Бел попита невинно:

— Имате ли конферентна зала?

Аликзандър кимна.

— Да, по коридора срещу кабинетите.

Спря, отвори една врата и се отдръпна, за да го пусне да влезе.

Конферентната зала беше близо 9 метра дълга и 4,5 метра широка. Дълга тъмна чамова маса с лъскава повърхност стоеше разположена между два масивни кръгли полилея. Около нея равномерно бяха подредени осемнайсет кожени шефски стола. Стаята беше облицована с чам с цвета на масата, а подът беше застлан с тъмночервен вълнен килим. На едната стена се издигаха високи прозорци, позволяващи на ранната следобедна слънчева светлина да огрее всяко ъгълче в помещението.

— Много хубаво – каза Бел впечатлен. – Много хубаво.

— Да – отвърна Аликзандър с нескрита гордост, която прозираше в хищните му като на хрътка очи. – Използвам я често за среща с политици и влиятелни хора в града. Придава сериозна тежест и имидж на детективска агенция „Ван Дорн”

— Ще свърши добра работа – подхвърли Бел небрежно. – Ще работя тук.

Аликзандър рязко извърна поглед към него. Очите му изведнъж заблестяха от гняв.

— Това е невъзможно. Няма до го позволя.

— Къде е най-близката телеграфна служба?

Началникът изведнъж се стъписа.

— Две пресечки южно от Седемнайсета улица и Чампа. Защо?

— Ще пратя телеграма на господин Ван Дорн с молба да ползвам конферентната ви зала за оперативен център. Предвид важността на случая съм убеден, че ще даде благословията си.

Аликзандър знаеше кога е надцакан.

— Желая ви успех, господин Бел – отстъпи той. – Ще ви съдействам, с каквото мога. – Обърна се и го остави, за да се върне в кабинета си. На вратата се спря. – А, между другото, резервирал съм ви стая в хотел „Олбъни”.

Бел се усмихна.

— Няма да е нужно. Предплатих си апартамент в „Браун Палс”.

Аликзандър го погледна озадачен.

— Не мога да повярвам, че господин Ван Дорн би си позволил това на разходната ви сметка.

— Не той. Плащам със свои средства.