Unknown

— Идва от всички онези години, когато майка ми ме принуждаваше да взимам уроци, за да мога да впечатля дебютантките в обществото на града ни.

— Също тъй сте облечен много добре за детектив.

— Отраснах в град, където богатите мъже живееха в смокингите си.

— Би трябвало да е Бостън, нали?

За първи път от години следователска дейност Бел се затрудни, но бързо се овладя.

— А вие сте от Лос Анджелис.

Беше добра, прецени той. Не мигна.

— Добре сте осведомен – отвърна тя, неспособна да проумее очите му.

— Не толкова добре като вас. Какъв е интересът ви? Откъде знаете толкова много за мен? Всъщност, би трябвало да попитам: защо?

— Бях останала с впечатлението, че обичате да разрешавате загадки. – Опитваше се старателно да гледа покрай него над високото му рамо, но тези невероятни очи я привличаха непрекъснато. Това беше тръпка, вълнение, каквото не бе предвиждала.

Снимките, които й бяха показали, нямаха нищо общо с впечатлението, което партньорът й внушаваше лице в лице. Беше далеч по-привлекателен, отколкото си бе представяла. Също тъй се оказваше високо интелигентен. Това обаче бе очаквала и можеше да разбере защо е толкова прочут с интуицията си. Сякаш той я дебнеше, докато го дебнеше тя.

Музиката свърши и двамата останаха на дансинга в очакване да започне следващият музикален аранжимент. Той леко се отдръпна и очите му пробягаха по нея от обувките до прелестно стилизираната й коса.

— Вие сте много чаровна дама. Какво предизвика интереса ви към мен?

— Вие сте привлекателен мъж. Исках да ви опозная по-добре.

— Знаехте името ми и произхода ми, преди да се срещнем в асансьора. Срещата ни очевидно беше преднамерена.

Преди да успее да отговори, оркестърът засвири „В сянката на старото ябълково дърво” и Бел я поведе по дансинга в ритъма на фокстрота. Държеше я до себе си и стисна силно дланта й в своята. Кръстът й бе тънък и още по-смален от корсета. Темето й стигаше до брадичката му. За миг бе изкусен да притисне устни в нейните, но бързо се овладя. Не беше нито моментът, нито мястото за това. Нито мислеше за романтичка авантюра. Тази дама го шпионираше. Беше факт. Умът му се опитваше да формулира мотив. Какъв интерес към него можеше да има една напълно непозната? Единствените възможности, за които можеше да се досети, бяха, че е наета от някой от многото престъпници, които бе пратил зад решетките, застрелял или качил на бесилката. Роднина или приятелка, търсеща отмъщение? Не се вписваше в представата му за лице, свързано с изметта, която беше залавял през последните десет години.

Музиката свърши, тя издърпа ръката си и се отдръпна.

— Трябва да ме извините, господин Бел, но се налага да се върна при приятелите си.

— Може ли да се срещнем отново? – попита я с топла усмивка.

Жената леко поклати тава.

— Не мисля.

Бел пренебрегна отказа й.

— Каня ви утре на вечеря.

— Съжалявам, но съм заета – отвърна тя с нотка на високомерие. – А дори и в изящния си смокинг и с блъф не бихте могли да влезете на бала на Западните банкери в кънтри клуба на Денвър, както се промъкнахте тази вечер на бенефиса за сираците на Сейнт Джон. – Вдигна надменно брадичка, завъртя дългата си пола и тръгна обратно към масата си.

Щом седна, погледна крадешком към Бел, но го нямаше никъде сред тълпата. Беше изчезнал безследно.

~6~

На следващата сутрин Бел беше пръв в кабинета си благодарение на шперца, който в деветдесет процента от случаите отключваше всякакви врати. Сортираше доклади за банкови обири в края на дългата маса, когато Артър Къртис и Глен Ървайн влязоха в конферентната зала. Айзък стана да ги поздрави и се здрависаха.

— Арт, Глен, приятно ми е, че ви виждам отново.

Къртис беше нисък и пълен, с кръгло шкембе, грижливо прибрано под елече, чиито копчета се бяха изпънали до пръсване. Имаше изтъняла пясъчно руса коса, сини очи и усмивка, оголила гъмжило от зъби, които огряха стаята.

— Не сме ви виждали, откакто спипахме Къслър Големия крак, след като ограби банката в Голдън.

Ървайн окачи шапката си на закачалката за палта и оголи едрата си глава с несресана кафява коса. Беше висок и мършав като градинско плашило.

— Както помня, заведохте ни направо до пещерата, където се криеше.

— Въпрос на елементарна дедукция – отвърна със стегната усмивка Бел. – Попитах две хлапета дали знаят място, където обичат да се крият от техните за няколко дни. Пещерата беше единственото място на двайсет мили околовръст, достатъчно близо до града, за да може Къслър да се промъква за продукти

Къртис застана пред голямата карта на западните Съединени щати и огледа замислено флагчетата, обозначили размаха на убиеца. Бяха шестнайсет.

— А за Бандита касапин дедукция имаш ли?

Бел го погледна.

— Бандита касапин? Така ли го наричат?

— Един репортер от „Бъгъл” на Бисби му изкара прякора. Други вестници го подхванаха и се разпространи из района.

— Няма да помогне на каузата ни – каза Бел. – С това име на устата на всеки, съблюдаващите закона граждани ще се настроят срещу детективска агенция „Ван Дорн” затова, че не го залавяме.