Unknown

— Арт, ти проверяваш всички дилижанси и влакови разписания за всеки, който е напуснал града в същия ден, когато са станали обирите. Щом нашият човек не е могъл да бъде проследен от полицейската хайка, като нищо би могъл да е взел влак или дилижанс за бягството си. Можеш да започнеш в Плейсървил, Калифорния.

— Смятай го за свършено – заяви твърдо Къртис.

— Ти тук ли оставаш, като команден център? –попита Ървайн.

Бел поклати глава и се ухили.

— Не, излизам на полето. Започвам с Райълит и проследявам в обратен ред обирите. Колкото и да е добър убиецът, колкото и добре да е планирал акциите си, трябва да има камък, останал необърнат от него. Трябва да има улика, която да е пренебрегнал. Ще разпитам хората в миньорските градчета, които може да са видели нещо, нещо незначително, и не са го съобщили на местния шериф или началник на полицията.

— Ще ни дадеш ли графика си, за да можем да държим връзка по телеграфа, ако се натъкнем на нещо? – каза Къртис.

— До утре ще ви го приготвя – отвърна Бел. – Също тъй ще мина през миньорските градчета с големи плащания на заплати, които нашият човек още не е ограбил. Може би, просто може би, ще ми се отвори шанс да изпреваря нашия касапин, да му поставя капан и да го примамя да удари друга банка на наш терен. – После отвори едно чекмедже и им подаде два плика. – Тук има достатъчно кеш, за да покрие пътните ви разходи.

Къртис и Ървайн бяха изненадани.

— Досега винаги трябваше да пътуваме трета класа, да използваме наши пари и да връщаме билети и разписки – каза Къртис. – Аликзандър винаги настояваше да отсядаме в скромни хотелчета и да ядем евтина храна.

— Този случай е твърде важен, за да пестим от разходи. Повярвайте ми, господин Ван Дорн ще одобри всякакви пари, които поискам, но само ако покажем резултати. Бандитът може да е накарал всички да повярват, че е невидим и неуловим, но не е безпогрешен. Има слабости точно като всеки от нас. Ще се оплете в някой малък несъществен детайл, който е пренебрегнал. А това, господа, е нашата работа: да открием тази незначителна грешка.

— Ще се постараем – увери го Ървайн.

Къртис кимна в съгласие.

— От името на двама ни, позволете да заявя, че е истинска привилегия отново да работим с вас.

— Привилегията е моя – отвърна искрено Бел.

Радваше се, че ще работи с такива интелигентни и опитни оперативни агенти, които познаваха добре хората и земята на Запада.

* * *

Слънцето се спускаше над Скалистите планини на запад, когато Бел напусна конферентната зала. Винаги предпазлив, затвори и заключи вратата. На излизане през външния кабинет се натъкна на Никълъс Аликзандър, който изглеждаше като току-що излязъл от скъпо шивашко ателие. Обичайният омачкан костюм го нямаше, заменен от елегантен смокинг. Нов образ на достолепие, в който мъжът не се вписваше особено добре. Вътрешният блясък просто липсваше.

— Изглеждате като истински бонвиван, господин Аликзандър – каза вежливо Бел.

— Да, ще водя жена си на едно луксозно соаре в кънтри клуб „Денвър” по-късно тази вечер. Имам много влиятелни приятели тук в Денвър, знаете.

— Така чух.

— Жалко, че не можете да дойдете, но е само за членове на клуба от висшата класа.

— Разбирам напълно – отвърна Бел, прикривайки сарказма си.

Веднага щом се разделиха, Бел тръгна по улицата към телеграфната служба и прати телеграма до Ван Дорн:

Подготвих график на разследванията ни от мен, Къртис и Ървайн. Уведомявам ви, че имаме шпионин между нас. Жена, непозната, която ме заговори в хотела, идентифицира ме по име, знаеше миналото ми и изглежда знае защо съм в Денвър. Името й е Роуз Мантека и уж произлиза от богата фамилия притежатели на ранчо в Лос Анджелис. Моля помолете офиса ни в Лос Анджелис да разследва. От своя страна ще ви държа в течение за напредъка ни.

Бел

След като изпрати телеграмата до началника си, Бел тръгна по оживения тротоар към хотел „Браун Палас”. След няколко думи с портиера, който го снабди с карта на града, го отведоха до склада и котелното под фоайето, където го посрещна хотелският работник по поддръжката. Добродушен, в оцапан работен комбинезон, човекът го заведе до един дървен сандък, вече разглобен. Под единствената, ярко светеща лампа, висяща от тавана, мъжът посочи мотоциклет на стоика до сандъка, блеснал в ослепително червено.

— Ето я госпожицата, господин Бел каза със задоволство работникът. – Цялата готова за тръгване. Лично ви я излъсках.

— Благодарен съм, г-н…

— Бомбъргър. Джон Бомбъргър.

— Ще се отплатя за услугите ви, когато напусна хотела – обеща му Бел.

— Радвам се да помогна.