Unknown

Върнал се в конферентната зала, Бел се отпусна на шарнирния стол и изпъна крака върху дългата маса. Отпи кафе от чашата, която мисис Мърфи бе донесла преди това. След това се облегна назад и заби поглед в тавана, сякаш можеше да види нещо на горния етаж.

Подозренията му за Роуз Мантека бяха точни до последния детайл. Беше не само измамничка, но най-вероятно свързана някак с Бандита касапин и пратена, за да научи каквото може от разследването на детективска агенция „Ван Дорн”. Жертвата на Бел изобщо не бе за подценяване. Изобщо не беше обикновен бандит. Наемането на услугите на една чаровна шпионка бе дело на човек, който обмисля много внимателно ходовете си. Роуз, или каквато и да беше истинската й самоличност, беше добра. Нямаше проблем да спечели доверието на шефа на офиса в Денвър. Основите бяха положени грижливо. Явно беше дело на професионалист. Привличането на работа на една измамничка означаваше, че бандитът разполага с първокласни ресурси и мрежа от пипала, които можеха до проникнат в правителствените и бизнес среди.

* * *

Когато Бел се върна в „Браун Палас“, отиде до рецепцията и попита за номера на стаята на Роуз Мантека. Администраторът отвърна много официално:

— Съжалявам, сър. Не можем да даваме номерата на стаите на гостите си. – След това на лицето му се изписа самодоволство. – Но мога да ви кажа, че мис Мантека напусна по обед.

— Каза ли къде отива?

— Не, но багажът й бе откаран до Юнион Стейшън и качен на влака за Финикс и Лос Анджелис.

Точно това Бел не беше очаквал. Изруга се на ум, че й позволи да се изплъзне между пръстите му.

Коя всъщност беше Роуз Мантека? Защо трябваше да вземе влака за Лос Анджелис, след като нямаше никакви данни, да живее там?

После друга мисъл зачовърка ума на Бел. Къде щеше противникът му да нанесе следващия си удар? Не можеше да направи и най-смътното предположение, и това го отчайваше. Винаги в предишните си случаи имаше чувството, че държи нещата под контрол. Този беше различен. Твърде различен.

~8~

Русокосият мъж с дебели жълто-кафяви и намазани с брилянтин мустаци, дълги и извити нагоре, създаваше впечатление за просперираща личност. След като прекоси фоайето на гарата се настани на задната седалка на таксито „Форд” модел „N” и започна да се наслаждава на красивия безоблачен ден, докато оглеждаше забележителностите на Солт Лейк сити, сгушен в подножията на площад Уосач. Беше облечен по последната контешка мода, но в изискан бизнес стил. Носеше филцова шапка с копринен връх, черен фрак с три копчета, с елече и елегантна вратовръзка. Ръцете му бяха прибрани в перленосиви ръкавици и гети в същия цвят покриваха прасците му малко над глезените над обувките.

Леко се наведе напред, докато се взираше от прозорец на прозорец, стиснал в ръцете си дръжката на скъп сребърен бастун с орлова глава с голям клюн в края й. Макар и невинен на вид, този бастун представляваше пушка с дълга цев и спусък, който се разгъваше при натискането на един бутон. Беше заредена с куршум 44-ти калибър, чиято гилза можеше да се изхвърли и в цевта да се вкара нов патрон от малък пълнител в опашката на орела.

Таксито подмина църквата на Светците на Страшния съд – Храма, Табернакула и Съборната. Построени между 1853 и 1893 г., дебелите два метра сиви гранитни стени бяха увенчани с шест шипа, най-високият, от които крепеше бронзова статуя на ангела Мормони.

След като напусна Темпъл скуеър, таксито зави по 300 Саутстрийт и спря пред хотел „Пиъри”. Проектиран под влияние на европейската архитектура, хотелът беше най-луксозното място за отсядане в Солт Лейк сити. Докато портиерът поемаше багажа от задницата на колата, мъжът нареди на водача да изчака. После влезе през стъклената двукрила врата във внушителното фоайе.

Администраторът на рецепцията се усмихна и кимна. След това погледна големия часовник във фоайето и каза:

— Г-н Илая Ръскин, предполагам.

— Предположението ви е вярно – отговори мъжът.

— Два и петнайсет. Пристигате точно навреме, сър.

— Веднъж влакът ми да пристигне по разписание.

— Ако обичате да подпишете регистъра.

— Налага ми се да напусна за една среща. Ще се погрижите ли да отнесат багажа ми в стаята и да приберат дрехите ми в дрешника и чекмеджетата?

— Да, господин Ръскин. Лично ще се погрижа. – Служителят се надвеси над бюрото и кимна към големия кожен куфар между краката на Ръскин. – Желаете ли да пратя да отнесат куфара ви в стаята?

— Не, благодаря. Ще го взема със себе си.

Ръскин се обърна и излезе на тротоара, с бастуна в едната ръка, а другата стискаше дръжката на куфара. Тежестта издърпваше дясното му рамо надолу. Влезе в таксито и се настани отново на задната седалка.

На хотелиера му се стори странно, че Ръскин не беше оставил багажа в таксито. Зачуди се защо трябваше да внася толкова тежък куфар във фоайето и след това да го изнася отново. Допусна, че вътре трябваше да има нещо особено ценно. Мисълта скоро се разсея с появата на нов клиент за регистриране.