Unknown

Без повече приказки Ръскин влезе в хранилището и започна да тъпче наличните пари в кожените торби, които по-рано беше видял струпани на един рафт от вътрешната страна на огромната петтонна врата. Напълни две от тях, оценявайки плячката грубо на двеста и трийсет хиляди долара в банкноти, не по-дребни от десет долара. Беше го планирал добре. Имаше вътрешна информация, според която „Солт Лейк Банк & Тръст” е получила голям превод за резервите си от „Континентъл & Комършъл Нешънъл Банк” на Чикаго. Куфарът със собствените си пари остави на друг рафт в хранилището.

Издърпа торбите настрана и затвори вратата на сейфа, която се люшна и се затръшна леко като врата на бюфет. После превъртя колелото и нагласи таймера на девет часа следващата сутрин.

Без да бърза, все едно че се разхождаше в парк, мина зад тезгяха и безжалостно простреля в тила хората, налягали на пада. Заглушените изстрели последваха толкова бързо, че никой не успя да разбере какво става и да извика. После вдигна щорите на прозорците, за да могат хората, които минаваха по тротоара, да видят, че е заключено и да предположат, че банката е затворена. Труповете оставаха скрити зад тезгяха.

Ръскин изчака, докато тротоарът се разчисти от пешеходци и возила, след което безгрижно излезе от сградата, заключи вратата и с небрежна походка се отдалечи от банката, като полюшваше бастунчето си в едната си ръка, а с другата носеше двете черни торби, преметнати през рамо. В четири часа вече се беше върнал в хотел „Пиъри”. Взе си баня и слезе в ресторанта, където си угоди с голямо плато пушена сьомга със сметана с копър и хайвер, придружено от бутилка френско бургундско „Кло дьо ла Рош” от 1899 г. След това почете около час във фоайето, преди да си легне и да заспи безметежно.

* * *

Късно сутринта Ръскин взе такси до “Солт Лейк Банк & Тръст”. Около входната врата се беше струпала тълпа, а от банката потегляше линейка. Проби си път през тълпата, видя някакъв мъж, облечен като детектив и се обърна към него.

— Какво се е случило тук? – попита вежливо.

— Банката е ограбена, а шестима човека са убити.

— Ограбена, казвате? Убити? Това е ужасно. Депозирах половин милион долара в брой тук вчера, от моята банка в Ню Йорк,

Детективът го погледна с изненада.

— Половин милион долара, казвате? В брой?

— Да. Ето я разписката. – Ръскин размаха разписката пред лицето на детектива.

Детективът я огледа за няколко секунди и рече:

— Вие ли сте Илая Ръскин?

— Да, аз съм Ръскин. Представлявам банката „Хъдсън ривър” в Ню Йорк.

— Половин милион долара в брой! – ахна детективът. – Нищо чудно, че са ограбили банката. Най-добре да влезете вътре господин Ръскин, и да се срещнете с господин Рамсдел, един от банковите директори. Аз съм капитан Джон Касейл, от полицейската служба на Солт Лейк.

Труповете бяха изнесени, но махагоновият под беше зацапани с петна засъхнала кръв. Капитан Касейл го поведе към един мъж – грамаден дебел човек с голям изпъкнал корем под елече с масивна златна верижка за часовник. Мъжът седеше на бюрото на Кардоса и проучваше банковите депозити. Кафявите му очи изглеждаха размътени под плешивата глава. Вдигна ги и се вгледа в Ръскин, подразнен, че го прекъсват.

— Това е господин Илая Ръскин – уведоми го Касейл. – Казва, че е депозирал половин милион долара на господин Кардоса вчера.

— Съжалявам, че се срещаме при толкова трагични обстоятелства. Езра Рамсдел, управителен директор на банката. – Рамсдел стана и стисна ръката на Ръскин. – Ужасен, ужасен инцидент. Шест души убити. Нищо такова не беше се случвало досега в Солт Лейк сити.

— В течение сте за парите, които господин Кардоса прие да съхранява за банката ви, нали? – попита хладно Ръскин.

Рамсдел кимна.

— Да, обади ми се по телефона и докладва, че сте дошъл и оставил валутата на банката си в хранилището.

— Тъй като господин Кардоса, Бог да го прости, ми издаде разписка, директорите ми ще очакват банката ви да компенсира загубата.

— Кажете на директорите си да не се притесняват.

— Колко кеш е отмъкнал крадецът? – попита Ръскин.

— Двеста четирийсет и пет хиляди долара.

— Плюс моите половин милион – каза Ръскин, привидно обезпокоен.

Рамсдел го изгледа странно.

— По някаква необяснима причина крадецът не е взел вашите пари.

Ръскин се престори на стъписан.

— Какво искате да кажете?

— Банкнотите в един голям кафяв кожен куфар – каза капитан Касейл. – Те ли са вашите?

— Златните удостоверения? Да, те са от банката, която представлявам в Ню Йорк.

Рамсдел и Касейл се спогледаха странно. След това Рамсдел заяви:

— Куфарът, който сте оставил с господин Кардоса в хранилището, все още е пълен с вашите пари.

— Не разбирам.

— Не е бил пипнат. Отворих и го проверих лично. Вашите златни сертификати са си читави и непокътнати.

Ръскин изигра пълно изумление.

— Но това е безсмислено. Защо ще вземе вашите пари и ще остави моите?

Касейл се почеса зад ухото.

— Моето предположение е, че е бързал и просто не е обърнал внимание на куфара. Не е разбрал, че е пълен с цяло състояние в брой.