Unknown

— Слава Богу – въздъхна облекчено Ръскин, свали шапката си и изтри въображаемата пот от челото си. – След като крадецът няма да се върне, ще ги оставя в хранилището ви, докато отворим новите си клонове във Финикс и Рино.

— Безкрайно сме благодарни. Особено сега, когато ликвидните ни средства бяха ометени.

Ръскин огледа петната засъхнала кръв по пода.

— Май трябва да ви оставя да продължите разследването си. – Кимна на Касейл. – Вярвам, че ще заловите убиеца, за да може да бъде обесен.

— Заклевам се, че ще го спипаме – отвърна Касейл уверено. – Всеки път, извеждащ от Солт Лейк, както и всяка гара, са покрити от мрежа полицейски служители. Не може да прехвърли границите на града, без да бъде заловен.

— Желая ви късмет – каза Ръскин. – Моля се да заловите злодея. – Обърна се към Рамсдел. – Ще бъда в хотел „Пиъри” до утре следобед в случай, че ви потрябват услугите ми. В четири часа ще се кача на влака, за да контролирам учредяването на новия ни клон във Финикс.

— Много щедро от ваша страна, сър – отвърна Рамсдел. – Ще ви се обадя веднага, щом възстановим дейността си.

— Няма защо. – Ръсел се обърна да си тръгне. – Късмет ви желая, капитане.

Кимна на Касейл и се запъти към входа на банката.

Касейл се загледа през прозореца, докато Ръскин прекоси улицата и взе такси.

— Много странно – отрони детективът замислено. – Доколкото знам влаковите разписания, следващият влак за Финикс тръгва чак след три дни.

Рамсдел сви рамене.

— Вероятно лошо са го осведомили.

— Все пак, нещо у този човек ме притеснява.

— Какво е то?

— Не изглеждаше особено зарадван, че парите на банката му не са взети от крадеца. Едва ли не сякаш още преди да влезе знаеше, че парите му са в безопасност.

— Има ли значение? – попита Рамсдел. – Господин Ръскин би трябвало да се радва, че крадецът е подминал неговите половин милион долара.

Детективът беше умислен.

— Откъде знаете, че са половин милион? Преброихте ли ги?

— Господин Кардоса трябва да ги е преброил.

— Сигурен ли сте?

Рамсдел се запъти от кабинета към хранилището.

— Може би сега е подходящият момент да погледнем.

Отвори куфара и започна да реди първия пласт пачки на рафта наблизо. Горният пласт бяха двайсет хиляди долара в златни сертификати. Останалото от куфара се оказа запълнено с грижливо нарязана и стегната на пачки вестникарска хартия.

— Боже мили! – ахна Рамсдел.

След това, споходен сякаш от внезапно прозрение, се втурва обратно към кабинета на банковия уредник и отвори книгата, лежаща на бюрото. Книгата съдържаше банкови ордери, но последният ордер липсваше и не беше записан. Лицето му пребледня.

— Този проклет дявол трябва да е принудил Кардоса да му напише банков ордер за половин милион. В която и банка да го депозира, ще приемат, че сме го издали и ще изискват плащане от „Солт Лейк Банк & Тръст”. По силата на федералния закон сме длъжни да го уважим. Ако не, следват дела, обвинение от финансовите агенти на САЩ и в крайна сметка ще бъдем принудени да затворим.

— Ръскин е не само мошеник – заяви твърдо Касейл. – Той е този, който е ограбил банката ви и е убил служителите ви и клиента.

— Не мога да го повярвам – изпъшка Рамсдел. След това настоя: – Трябва да го спрете. Хванете го, преди да е напуснал хотела!

— Ще пратя хора до „Пиъри” – отвърна Касейл. – Но този тип не е глупак. Вероятно е побягнал веднага, щом излезе оттук.

— Не може да го оставите да се измъкне с това отвратително деяние.

— Ако той е прословутият Бандит касапин, лукав е като дявол и изчезва като призрак.

Очите на Езра Рамсдел блеснаха хитро.

— Той трябва да депозира ордера някъде в някоя банка. Ще телеграфирам на управителите на всяка банка в страната да наблюдават и да се свържат с полицията, преди да осребрят ордер за половин милион долара, издаден на името на Илая Ръскин. Няма да се измъкне.

— Не съм толкова сигурен – измърмори тихо Джон Касейл. – Изобщо не съм толкова сигурен.

~10~

Бандитът касапин беше далече пред него, мислеше си Бел, докато влакът, на който се возеше, забави и спря на станцията в Райълит. Беше получил дълга телеграма от Ван Дорн, от която научи всичко известно дотук за касапницата в Солт Лейк. Банка в главен град като Солт Лейк беше последното място, където той или който и да е друг очакваше удар от Касапина.

Слезе от влака с кожена чанта, натъпкана с най-необходимите вещи, които носеше по време на пътуване. Пустинният зной го удари като лъх от отворена пещ, но заради липсата на влага в пустинята ризата му не подгизна от пот.

След като началникът на гарата го упъти, тръгна към службата на шерифа и затвора. Шериф Мартин Хюи беше среден на ръст мъж с разрошена посивяла коса. Вдигна глава от пачката постери с лица за издирване и се вторачи в Бел с меки маслиненокафяви очи, докато агентът на Ван Дорн влизаше в кабинета.

— Шериф Хюи, аз съм Айзък Бел от детективска агенция „Ван Дорн”.

Хюи не се надигна от бюрото си, нито подаде ръка. Вместо това изплю парче тютюн за дъвчене в плювалника до него.

— Да, господин Бел. Казаха ми, че ще сте на влака в десет. Харесва ли ви топлия ни климат?