Unknown

Ръскин провери разписанието и видя, че хитро замаскираното му пътуване инкогнито е на борда на „Сан Габриел”, ферибот на железопътна линия „Южен Пасифик”, построен за превоз на товарни влакове, както и на пътници. Представляваше класически двустранен ферибот, с пилотски кабини на кърмата и носа. Тласкаше се от странични лопатни колела, задвижвани от два двигателя на парна тяга, всеки със свой димоотвод. Фериботите, които превозваха влакове, имаха успоредни релси на главната палуба за товарните вагони, докато каютната палуба приютяваше пътниците. „Сан Габриел” беше 89,5 м дълъг, 23.5 м широк и можеше да превозва петстотин пътника и двайсет железопътни вагона.

„Сан Габриел” щеше да пристигне на терминала на „Южен Пасифик” между улиците Таунзенд и Трета, където пътниците щяха да слязат. След това трябваше да продължи до кей 32 на Кингстрийт и Таунзенд, където товарът му от вагони щеше да се прехвърли до градското железопътно депо между улици Трета и Седма. Там вагонът на „Мебелна компания О’Браян“ щеше да бъде преместен на страничния коловоз на един склад в индустриалната зона на града, който беше собственост на бандита.

Ръскин се беше возил многократно на „Сан Габриел” в пътуванията си през залива и чакаше с нетърпение да се прибере у дома след авантюрата си в Солт Лейк сити. Звукът от парната свирка на ферибота отекна в пристанището, възвестявайки потеглянето на машината. Съдът затрепери, щом високите парни машини завъртяха осемметровите лопатни колела и водата около тях закипя. Скоро корабът щеше да се плъзне по гладкия като стъкло залив към Сан Франциско, за да измине път, който нямаше да продължи повече от двайсетина минути.

Ръскин бързо довърши обличането си в безукорно скроен консервативен черен бизнес костюм. Жълтата розичка отиде на мястото си в горния джоб на сакото. Постави леко кипнато бомбето на главата си, нахлузи чифт велурени ръкавици на дланите си и вдигна бастунчето си.

След това се наведе, хвана дръжката на капака на пода на товарния вагон и го отвори. Пусна през отвора голям тежък куфар. После самият той се смъкна долу на палубата между релсите, като внимаваше да не изцапа дрехите си. Изгърбен под вагона се огледа, за да се увери, че няма никого от екипажа наблизо, измъкна се навън и се изправи.

Качваше се по едно стълбище към каютната палуба, където се возеха пътниците, когато на средата се натъкна на член от екипажа, който слизаше надолу. Работникът се спря и му кимна строго.

— Знаете ли, сър, че на пътниците е забранено да ходят на главната палуба?

— Да, знам. – Бандитът се усмихна. – Разбрах грешката си и както виждате, се връщам на каютната.

— Извинете за притеснението, сър.

— Няма защо. Това ви е работата.

Бандитът продължи нагоре по стъпалата и се озова на луксозната пищно украсена каютна палуба, на която пътниците стилно прехвърляха залива. Отиде до ресторанта и си поръча чаша чай на бара, след което излезе на откритата предна палуба и отпи, загледан в нарастващите отвъд залива здания на Сан Франциско.

„Градът на залива” вече се превръщаше в очарователен, романтичен, космополитен мегаполис. Значимостта му бе нараснала от 1900 г. насам и се беше наложил като финансов и търговски център на Запада. Построен беше от предвидливи предприемачи, също като безукорно облечения мъж, който стоеше на палубата с грамаден куфар до себе си. И той като тях бе способен да види изгодна възможност и бързо да я докопа.

Винаги внимателен и към най-дребните детайли, Ръскин допи чая си и хвърли небрежно чашата зад борда, без да я връща в ресторанта. Загледа разсеяно ятото бекаси, което прелетя покрай кораба, последвано от тройка кафяви пеликани, плъзгащи се на сантиметри над водата в търсене на дребна риба. След това се смеси с тълпата и заслиза по стълбището към главната палуба, откъдето пътниците напускаха ферибота и стъпваха на кея пред големия, пищен и построен в испански стил терминал на „Южен Пасифик”

Закрачи енергично през вътрешния свод на терминала, понесъл големия куфар, мина през вратите и се озова на тротоара на улица Таунзенд. През следващите няколко минути стоя и чака. Усмихна се, когато един малък мерцедес „Симплекс” забръмча нагоре по улицата и с изсъскване на гумите се закова до бордюра пред него. Под капака имаше масивен четирицилиндров двигател 60 конски сили, с който колата можеше да вдигне до почти 130 км/ч. Беше великолепно изделие от стомана, месинг, дърво, кожа и гума. Шофирането му бе цяло приключение.

Ако колата будеше възхищение, същото можеше да се каже за жената зад волана. Беше крехка, изящна и с тънка талия. Рижата й коса беше украсена с голяма червена кордела с огнения цвят на къдриците. Бонето й бе завързано под брадичката, за да не го издуха насрещният вятър. Красавицата носеше жълто-кафява ленена рокля, която стигаше до средата на прасците, за да могат стъпалата й да играят ловко по петте педала на пода. Вдигна едната си ръка от големия волан и махна за поздрав.

— Здрасти, братле. Закъсня с час и половина.