Unknown

Кромуел влезе в асансьора и се качи на третия етаж. Стъпи на облицования с италиански фаянс под на главния офис на галерията, която се виеше над банковото фоайе. Тръгна през великолепния комплекс от кабинети, а дебелият килим в матово бяло и кафяво приглушаваше стъпките му. Стените бяха облицовани с тиково дърво с резба, изобразяваща сцени от Запада през деветнайсети век, а колоните, които поддържаха тавана, бяха издялани като тотемни стълбове. Разкошният таван беше покрит със стенописи от ранните дни на Сан Франциско.

Държеше на работа три секретарки, които да движат основните му делови операции, а и не малко от личните му дела. Всички бяха красиви жени – високи, изящни и интелигентни – и произхождаха от богати семейства в Сан Франциско. Заплащаше им повече, отколкото можеха да получат, ако работеха при конкурентите му. Единственото изискване беше всички да носят тоалети в едни и същи стил и цвят, за което плащаше банката. Всеки ден цветът бе различен. Днес носеха кафяви рокли, в унисон с килима.

Видяха го да влиза и моментално станаха, обкръжиха го, забъбриха весело и го поздравиха с връщането му от риболова в Орегон, където мислеха, че е бил. Макар да му струваше много сила на волята, Кромуел се въздържаше да се забърква в любовна афера, с която и да е от тези три жени. Имаше непоклатими принципи в играта на свой терен.

След като учтивостите приключиха и дамите се върнаха по бюрата си, Кромуел покани в кабинета си старшата си секретарка, която от девет години работеше при него.

Седна зад масивното си тиково бюро и намести отдолу куфара. Усмихна се на Марион Морган.

— Как сте, мис Морган? Някакви нови приятели джентълмени напоследък?

Тя се изчерви.

— Не, господин Кромуел. Прекарвам нощите си у дома в четене.

Когато завърши колежа и постъпи на работа при Кромуел като касиерка, Марион беше едва на двайсет и една. Вече се беше издигнала до старша секретарка. Току-що бе навършила трийсет и не беше се омъжвала, което караше мнозина да я мислят за стара девственица. Но истината беше, че би могла да притежава всеки богат мъж в града. Беше изключително очарователна и женствена дама, способна да избира и сменя без проблем любовниците си, но все още не беше си избрала някого за съпруг. Просто бе твърде придирчива към мъжете и чаровният принц все още не се беше появил. Сламенорусата коса загръщаше главата й според модата, а изящните черти на лицето й увенчаваха лебедовата шия. Стегнатата й в корсет фигура с тънка талия наподобяваше класически пясъчен часовник. Гледаше Кромуел над бюрото с коралови морскозелени очи, а деликатната й длан държеше молив над бележника.

— Очаквам агенти от някаква банка в Солт Лейк сити да пристигнат всеки момент, за да проверят регистрите ни.

— Ще преглеждат ли счетоводните ни книги? – попита тя, като че ли леко притеснена.

Той поклати шава.

— Нищо такова. Чух слухове от колеги банкери, че е ограбена банка в Солт Лейк сити и откраднатите пари може да са депозирани в друга банка.

— Желаете ли аз да се оправя с тях?

— Не. Моля ви, просто ги позабавлявайте, докато се подготвя да говоря с тях.

Дори да имаше въпроси по малко неясната молба на Кромуел, Марион не прояви любопитство.

— Да, разбира се. Ще ги настаня удобно, докато пожелаете да ги приемете.

— Това е всичко – каза Кромуел. – Благодаря ви.

Щом Марион напусна кабинета му и затвори вратата, Кромуел бръкна в предния си джоб и извади банковия ордер от „Солт Лейк Банк & Тръст”. После стана и отиде до големия сейф, в който се съхраняваха банковите счетоводни книги и регистри. Бързо и с вещина подправи книгите така, че да изглежда, че ордерът вече е получен и пълната сума е изплатена на Илая Ръскин. Въведе и записи, указващи, че парите са изтеглени от ликвидния капитал на банката му.

Не се наложи да чака дълго, след като подправи регистрите. Очакваните агенти влязоха във външния офис двайсет минути по-късно. Марион ги бе задържала с думите, че господин Кромуел в момента е изключително зает. Когато малкият звънец под бюрото й звънна, тя ги покани в кабинета му.

Той държеше слушалката на телефона, кимна им за поздрав и им предложи да се настанят.

— Да, господин Абернати, лично ще се погрижа сметката ви да бъде закрита, а средствата – прехвърлени на банката на Бейтън Руж в Луизиана. За нищо. За мен е удоволствие да ви услужа. Приятно пътуване. Довиждане.

Кромуел затвори телефона с фалшивия разговор. Стана, заобиколи бюрото и подаде ръка.

— Здравейте. Джейкъб Кромуел, президент на банката.

— Тези господа са от Солт Лейк сити – обясни Марион. – Искат да проверят за ордер, издаден от тяхната банка. – Завъртя полата си, едва на два пръста над глезена, излезе от кабинета и затвори вратата.

— С какво мога да ви помогна? – попита Кромуел вежливо.

Единият мъж беше висок и длъгнест, а другият – нисък, набит и запотен. Високият заговори пръв.

— Аз съм Уилям Бигълоу. Колегата ми е Джоузеф Фарнъм. Интересува ни дали някоя финансова институция може да е получила банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара, издаден от “Солт Лейк Сити Банк & Тръст”.