Unknown

— Леле! Благодаря, господине. – Без да губи време, Джаки Ръгълс бръкна в кесията и пъхна зелен бонбон в устата си. Момчето беше облечено в памучна риза, срязани над коляното панталони и изтъркани кожени обувки, за които Бел реши, че ги е наследил от някой по-голям брат. Дрехите бяха доста чисти, както се полагаше за майка перачка. Малкият беше тънък като пръчка и с опръскано с лунички хлапашко лице, увенчано с гъста и несресана къдрава кестенява коса.

— Разбрах от шериф Хюи, че си видял крадеца от банката.

Момчето отговори, без да спира да дъвче бонбона:

— Много ясно, че го видях. Бедата е, че никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам – увери го Бел. – Кажи ми какво видя.

Джаки посегна да бръкне в пликчето за друг бонбон, но Бел

го спря.

— Целият плик е за теб, след като ми разкажеш какво знаеш.

Хлапакът се подразни, но сви рамене.

— Ами, играех бейзбол на улицата с приятелите ми, когато оня стар тип…

– Колко стар?

Джаки го изгледа.

— Някъде на твоята възраст.

Бел изобщо не смяташе трийсетте за старост, но за едно десетгодишно хлапе сигурно изглеждаше древен.

— Продължавай.

— Беше облечен като повечето миньори, които живеят тук, но носеше голяма шапка като мексиканците.

– Сомбреро.

— Май така й се викаше. И мъкнеше тежък чувал на рамото си. Като че ли беше натъпкан с нещо.

— Какво друго забеляза?

— На едната му ръка липсваше кутрето.

Бел се вцепени. Това беше първата податка за разпознаването на убиеца.

— Сигурен ли си, че му липсваше кутре?

— Колкото, че стоя тук с вас – отвърна Джаки.

— Коя ръка? – попита Бел, сдържайки усилващата се възбуда

— Лявата.

— Не се съмняваш, че беше лявата?

Джаки само кимна, докато поглеждаше жално към торбичката с бонбони.

— Като видя, че го гледам, ме изгледа сякаш беше луд.

— После какво стана?

— Трябваше да хвана летяща топка. Когато се обърнах, вече го нямаше.

Бел го потупа по главата. Ръката му почти се изгуби в море от буйна рижа коса. Усмихна му се.

— Давай, изяж ги всичките. Но на твое място щях да дъвча по-бавно, за да останат за по-дълго.

* * *

След като напусна хотел „Райълит” и преди да се качи на влака, Бел плати на телеграфиста на гарата да прати съобщение на Ван Дорн с описанието за липсващото кутре на лявата ръка на Бандита касапин. Знаеше, че Ван Дорн щеше бързо да пусне вестта до своята армия от агенти, за да следят и донасят за всеки забелязан с този малък недъг.

Вместо да поеме обратно за Денвър, на мига реши да продължи до Бисби. Може би щеше отново да извади късмет и да намери друга податка за самоличността на бандита. Отпусна се в седалката си, докато нажежената пещ на пустинята изпичаше вътрешността на вагона „Пулман”. Бел почти не го забеляза.

Първата солидна следа, предложена от едно мършаво хлапе, не беше точно пробив, но беше начало, прецени той. Чувстваше се доволен от себе си за откритието и се замечта за деня, в който ще срещне бандита и ще го разпознае по липсващия пръст.

ГОНИДБАТА СЕ УСКОРЯВА

~11~

4 МАРТ, 1906 г.

САН ФРАНЦИСКО, КАЛИФОРНИЯ

Мъжът, представил се последния път с името Ръскин, стоеше пред луксозен месингов умивалник, загледан в голямо овално огледало и се бръснеше с добре наточен прав бръснач. След като приключи, изплакна лицето си и го намаза със скъп френски одеколон. После се пресегна и се вкопчи в умивалника, когато товарният му вагон рязко спря.

Приближи се до затвореното прозорче, прикрито отвън като част от дървената стена на вагона, открехна го предпазливо и надникна. Един парен локомотив беше изтласкал десет откачени от влаковата композиция товарни вагони, включително вагона на мебелна компания „О’Браян”, през огромната терминална сграда на железопътна линия „Южен Пасифик”, наречена пристанище Оукланд Представляваше масивна дига, построена върху пилони, зидария и камък, и изпъната в самия залив на Сан Франциско. Кеят, към който подхождаха и се връзваха фериботите, се намираше в западния край на главното здание, между близначките кули. Кулите бяха осигурени с работни екипи, които ръководеха товаренето и разтоварването на огромната флотилия от фериботи, която се движеше из залива на Сан Франциско.

Тъй като пристанище Оукланд се намираше в края на транс-континенталната железопътна линия, през цялото денонощие беше пълно с многолика тълпа хора, които идваха от изтока и се връщаха в обратната посока през континента. Пътническите композиции включваха и товарни вагони, превозващи продукти и стоки. През 1906-та това беше едно оживено място, след като бизнесът се развиваше бурно в градовете посестрими на залива. Сан Франциско представляваше процъфтяващ търговски център, докато по-голямата част от реалното производство беше съсредоточена в Оукланд.