Unknown

— Здравей, сестричке. “ – Замълча и се усмихна широко. – Не можех да се движа по-бързо, отколкото машинистът караше влака.

Жената му подаде бузата си и той я целуна прилежно. Тя вдиша миризмата му на френския парфюм, който му беше подарила. Винаги си слагаше от него. Ухаеше на море от цветя след лек вечерен дъжд. Ако не й беше брат, навярно щеше да има любовна афера с него.

— Предполагам, че разходката ти беше успешна.

— Да – отвърна той и завърза куфара на стъпалото. – И нямаме дори минутка за губене. – След това се качи на кафявата кожена пътническа седалка. – Трябва да регистрирам банковия ордер, който получих от „Солт Лейк Банк & Тръст”, преди да се появят агентите им и да спрат трансфера.

Жената натисна съединителя с кафявата си кожена обувка, превключи ловко и колата скочи напред по улицата като лъв, подгонил зебра.

— Два дни ти отне, докато се върнеш. Не смяташ ли, че я караш на ръба? Може да се свържат с полицията, да наемат частни агенти и да проверят всяка банка в страната за ордер с баснословна сума.

— А времето, което това ще отнеме, е не по-малко от четирийсет и осем часа – добави той и тъй като малката кола нямаше врати за опора, се вкопчи с ръка отстрани за седалката, когато сестра му зави рязко по Маркет стрийт. Едва успя да сграбчи бомбето си с другата ръка, преди да е изхвърчало на улицата.

Сестра му шофираше като че ли безразсъдно бързо, но ловко. Подминаваше останалите със скорост, която караше хората да обръщат стъписано глави. Профуча покрай голяма талига с бира Першерон, теглена от впряг коне, която беше запушила по-голямата част от улицата. Плъзна се между струпаните бурета и мина едва на педя от тротоара, пълен с пешеходци Братът засвири дръзко с уста марша „Гари Оуен” и започна да вдига бомбето си за поздрав към хубавите момичета, които излизаха от магазините за облекло. Големият електрически трамвай на Маркет стрийт се извиси застрашително пред тях. За да го избегне, сестрата се вряза в насрещното движение, като принуди немалко коне да се изправят на задните си крака, а водачите им гневно заразмахваха юмруци.

След още две карета през каньона от тухлени и каменни здания спря рязко и задните гуми изсвистяха, когато удари спирачки пред банка „Кромуел” на ъгъла на Маркет стрийт и Сътър.

— Е, стигнахме, братле. Вярвам, че возенето ти хареса.

— Ще се убиеш някой ден.

— Обвинявай себе си – засмя се тя. – Ти ми даде колата.

— Заменям я за моя мотоциклет.

— Забрави. – Махна весело с ръка и разпореди: – Върни се рано вкъщи и не закъснявай. Имаме среща на Барбари Коуст със семейство Грюенхайм. Ще обиколим бордеите, а после ще посетим някое скандално танцово представление.

— Нямам търпение – отвърна й саркастично той.

Слезе на тротоара и отвърза куфара. Тя забеляза как се напрегна, докато го вдигаше и разбра, че е натъпкан до пръсване с ограбените пачки от банката в Солт Лейк.

Натисна педала на газта и мерцедесът „Симплекс” с верижно задвижване профуча на пресечката и зарева нагоре по улицата, а прозорците на околните сгради задрънчаха от грохота на ауспуха.

Бандитът се обърна и се загледа с гордост във внушителното и пищно орнаментирано здание на банка „Кромуел”, с високите колони в йонийски стил и големите прозорци от цветно стъкло. Портиерът в сива униформа му отвори една от големите стъклени врати. Беше висок мъж с посивяла коса и военна стойка от трийсетте години служба в кавалерията на САЩ.

— Добро утро, господин Кромуел. Радвам се да ви видя отново след отпуската ви.

— Радвам се, че се връщам, Джордж. Как беше времето тук, докато ме нямаше?

— Също като днес, сър, слънчево и меко – Джордж погледна големия куфар. – Може ли да ви го отнеса, сър?

— Не, благодаря. Ще се оправя. Трябва ми малко гимнастика.

Малката месингова табелка при входа описваше активите на банката на двайсет и два милиона долара. Скоро щяха да са двайсет и три, каза си Кромуел. Само петдесетгодишната банка „Уелс Фарго“ имаше по-високи активи, капитал и ликвидност. Джордж отвори широко вратата и собственикът закрачи по мраморния под на банковото фоайе, покрай красиво резбованите бюра на мениджърите и гишетата на касиерите без тезгяхи, напълно открити за клиентите. Откритата касова зона беше странно нововъведение за човек, който не се доверяваше никому и ограбваше банки извън щата, за да изгради собствената си финансова империя.

Факт беше, че Джейкъб Кромуел нямаше повече нужда от допълнителния приход, които крадеше за банката си. Но предизвикателството го опияняваше. Чувстваше се неуязвим. Можеше да надхитри всеки полицейски детектив, да не говорим за агентите от детективска агенция „Ван Дорн”, и така – докато умре от старост. Знаеше от шпионската си мрежа, че са безкрайно далече от разкриването на самоличността му.