Unknown

Работните часове на банката бяха от десет сутринта до три следобед. Когато дойде времето за затваряне, Кромуел изчака, докато всички служители си тръгнат за вкъщи и банката се заключи. Вече сам в просторния банков интериор, пренесе куфара с асансьора на партерния етаж и в банковото хранилище, все още отворено по негови указания. Постави пачка по пачка валутата в отделенията, използвани от касиерите за клиентски трансакции. Разписките, които беше приготвил, щяха да се предадат на главния му счетоводител на следващата сутрин, който щеше да запише фалшивите депозити, без да знае серийните номера.

Джейкъб Кромуел се чувстваше доволен от себе си. Измамата, както и банковият грабеж в Солт Лейк сити, бяха най-дръзкото му начинание напоследък. И нямаше намерение да го повтаря. Злодеянието щеше да подведе преследвачите му. Щяха да решат, че е станал още по-дързък и това щеше да ги наведе на мисълта, че може би отново ще опита да ограби някоя банка в голям град. Но знаеше докъде да насилва късмета си. Такъв обир беше изключително сложно начинание. Решеше ли се на нова престъпна авантюра, щеше да се прицели в някое все още неизбрано малко градче.

След като затвори хранилището и завъртя ключовете и таймера, слезе в подземието и се измъкна на улицата през скрита врата, за чието съществуване знаеше само той. Подсвиркваше си „Янки Дудъл”, когато спря такси и тръгна по Калифорния стрийт, където колата продължи нагоре по двайсет и четири градусовия наклон на високия над 100 метра Ноб Хил, „хълмът увенчан с дворци”, по описанието на Робърт Луис Стивънсън.

Имението на Кромуел се намираше на малка живописна уличка, наречена Къшнам стрийт. Беше сгушено сред други монументи на богатство, построени от собственици на доходни мини и „бароните“ от „голямата четворка“ на „Сентрал Пасифик“ – Хънтингтън, Станфорд, Хопкинс и Крокър – превърнала се по-късно в железопътни линии „Южен Пасифик”. За окото на даровит художник или архитект именията приличаха на архитектурни чудовища, рожба на безумна страст към показност.

За разлика от другите сгради, които бяха построени от дърво, домът на Кромуел и сестра му Маргарет беше изграден от камък и излъчваше достойнство, което донякъде му придаваше вид на библиотека. Според някои имаше поразителна прилика с Белия дом във Вашингтон.

Завари сестра си да го чака с нетърпение. Подканян от нея, бързо се приготви за нощта на Барбари Коуст. Докато обличаше вечерните дрехи си мислеше, че седмицата несъмнено се беше оказала продуктивна. Поредният успех, който подсилваше чувството му за неуязвимост.

~12~

Ървайн не можа да намери серийни номера на банкноти в Боузман. Не само, че не бяха ги записвали. След обира банката беше прекратила дейността си. Преди да се съберат достатъчно средства, които да компенсират загубата, институцията беше рухнала, а основателят й бе продал последните си останали активи, включително дома си на един богат собственик на сребърна мина.

Ървайн продължи към следващата обрана банка в списъка си и хвана железницата „Северен Пасифик” до миньорското градче Елкхорн, Монтана, разположено на височина 1933 м над морското равнище. Бурно развиващо се миньорско градче с две хиляди и петстотин жители, Елкхорн беше произвел около десет милиона долара в злато и сребро между 1872 и 1906 г. Бандитът касапин бе ограбил банката му преди три години, оставяйки след себе си четири трупа.

Малко преди влакът да спре на градската гара, Ървайн проучи за десети път, откакто беше напуснал Боузман, доклада за обира в Елкхорн. Начинът на действие беше същият, който бандитът бе прилагал и при останалите си обири. Предрешен като миньор, беше влязъл в банката скоро след пристигането на товара с валута за заплатите на трите хиляди мъже, работещи на кварцовите жили. Както обикновено, нямаше свидетели на същинското престъпление. И четирите жертви – банковият управител, касиерът и случайните съпрузи, озовали се там, за да теглят пари – бяха простреляни в главата от упор. За пореден път изстрелите бяха останали нечути и бандитът се беше изпарил във въздуха, без да остави никаква следа.

Ървайн нае стая в грандхотела, преди да тръгне по улицата към банка „Марвин Шмит”, получила новото си име от миньора, който я беше купил. Архитектурата на сградата беше типична за съвременната мода в повечето миньорски селища. Градеж в готически стил от местен камък. Влезе през вратата на ъгъла срещу пресечката на улиците Олдгрийк и Пайнън. Управителят седеше зад ниска преграда близо до масивния стоманен сейф с изрисуван на него огромен лос, застанал на скална издатина.

Господин Сиглър? – попита Ървайн.

Младият мъж с черна коса, намазана с брилянтин и зализана назад вдигна глава при поздрава. Очите му бяха с тъмнозелен оттенък, а чертите на лицето му издаваха индианско потекло в кръвта му. Носеше удобни памучни панталони и риза с мека яка без вратовръзка. Вдигна очила от бюрото и ги постави на носа си.

— Аз съм Сиглър. С какво мога да ви помота?

—Аз съм Глен Ървайн от детективска агенция „Ван Дорн”, Разследваме обира отпреди няколко години.