Unknown

По лицето му пробяга странно изражение, докато започваше да си представя нов сценарий.

— Това отваря съвсем нова пътека. Сега трябва да прегледам регистрите на товарните вагони, за да проуча тези от тях, които са съставяли съответните композиции. Трябва да открия собствениците им и какви са били крайните им дестинации.

— Не е лека задачата – отбеляза Кълхейн. – Ще трябва да проверите стотици товарни вагони от десетина композиции.

— Като парче от пъзел. Намираме определен вагон, който е бил спиран на близък страничен коловоз във всеки от ограбените градове в дните на обирите.

— Ще се радвам да ви помогна с товарните записки на „Юнион Пасифик”

— Благодаря ви, господин Кълхейн. Два от въпросните товарни влакове действително са били от „Юнион Пасифик”.

— Просто кажете кои градове са били и ще ви изровя записите, които дават серийните номера на вагоните, собственика и агента, уредил плащането за транспорта.

— Помогнахте ми много и съм ви благодарен – каза искрено Къртис.

— Аз съм благодарният, господин Къртис. Не бях си и помислял, че ще мога да съдействам да изправят пред съда Бандита касапин, убиеца на братовчедка ми и детето й.

Четири часа по-късно и с вещата помощ на Кълхейн, Къртис разполагаше с информацията, която му даваше солидна основа за разследване. Сега трябваше само да проучи архивите на „Южен Пасифик”, както и железопътните линии „Атчисън”, „Топека & Санта Фе” и „Денвър & Рио Гранде”, за да потвърди хипотезата на дребничкия мъж.

Към полунощ беше на влака за Лос Анджелис с архивите на „Атчисън”, „Топена & Санта Фе”. Твърде въодушевен, за да може да заспи, се взираше в отражението си в прозореца, тъй като бе прекалено късно, за да види пейзажа отвън. Обзет беше от оптимизъм, че краят на дирята е сякаш зад следващия хълм и следващия завой.

~14~

Ранната вечер дойде с лек дъждец, който мокреше мръсната главна улица, пресичаща Бисби, Аризона. Бел слезе от влака. В гаснещата светлина видя, че градът е разпрострян нагоре върху рязко издигащите се хълмове, отрупани с къщи, до които човек можеше да стигне само по стръмни стъпала. Тръгна по тесните лъкатушещи улички към хотел „Копър куин” и се озова в ограден от нови и солидни тухлени сгради лабиринт.

Беше събота. Агентът на „Ван Дорн” завари един помощник-шериф в сградата, която приютяваше шерифския офис и градския затвор. Помощникът обясни, че шерифът е взел няколко дни отпуск, за да ремонтира къщата си, пострадала от изсипало се по хълмовете наводнение. До четвъртък нямало изгледи да се върне. Когато Бел го помоли да го упъти до дома на шерифа, помощникът отказа под предлог, че шефът му не искал да го безпокоят, освен при спешен случай.

Бел се регистрира в „Копър куин”, хапна лека вечеря в хотелската трапезария и след това излезе из града. Пропусна пиенето в бара на хотела и отиде до скандалната „Бруъри гълч” с нейните петдесетина кръчми, прочула се като най-дивата и вулгарна, а същевременно и най-добрата за пиене улица в Запада.

Надникна в четири от кръчмите, като влизаше да огледа обстановката, преди да продължи към следващата. Най-сетне се настани в голям, облицован с дърво салон със сцена и малък оркестър, който свиреше рагтайм, под чийто звуци се вихреха четири танцьорки. Промуши се между пълните маси до бара и изчака, докато барманът попита:

— Какво да бъде, приятел, уиски или бира?

— Кое е най-доброто ти уиски?

— „Джак Даниелс” от Тенеси – отвърна барманът без колебание. – Спечели златния медал на изложението в Сейнт Луис за най-доброто уиски на света.

Бел се усмихна.

— Опитвал съм го. Налей ми едно двойно.

Докато барманът сипваше, Бел се обърна, подпря лакти на бара зад себе си и зазяпа из оживения салон. Като повечето пиянски свърталища из Запада, голяма част от помещението беше заета с хазарт. Очите на агента зашариха от маса на маса – търсеше подходящите играчи на покер. Откри това, което се надяваше – маса с мъже, облечени в по-изискани дрехи от повечето миньори наоколо. Изглежда бяха бизнесмени, търговци или собственици на мини. Най-хубавото беше, че бяха четирима и им липсваше пети играч.

Бел плати за уискито си и се приближи до масата.

— Може ли да се включа, господа?

Един едър мъж с червендалесто лице кимна и махна с ръка към празния стоя.

— Добре сте дошли, заповядайте.

Мъжът срещу него на масата размеси картите, хвърли поглед на Бел, докато сядаше и започна да раздава.

— Аз съм Франк Калоуей. Другите са Пат О’Лиъри, Клей Кръм и Луис Латур.

— Айзък Бел.

— Нов ли сте в града, господин Бел? – попита О’Лиъри, едър мускулест ирландец.

— Да, пристигнах с влака в шест и половина от Финикс.

— По работа или за удоволствие? – подпита О’Лиъри.

— Бизнес. Агент съм при детективска агенция „Ван Дорн”.

Всички вдигнаха очи от картите си и се вторачиха в Бел с неприкрит интерес.

— Я да отгатна – каза Кръм и сплете длани на едрия си корем. – Проучвате банковия обир и убийствата отпреди два месеца.

Бел кимна, докато разгръщаше ръката си и оглеждаше картите.

— Прав сте, сър.

Латур заговори с френски акцент, докато палеше пура.

— Не сте ли закъснял малко? Следата е изстинала.