Unknown

— Трийсет и осми калибър. Ако е изхвърлена, трябва да е от автоматично оръжие, вероятно колт.

— И аз така предположих.

— Може ли да я задържа? – попита Бел.

— Разбира се. Но едва ли ще научите нещо от нея според мен, освен, че е от пистолета на бандита. А дори това не е твърда улика.

— Ако не е от бандита, откъде би могла да се появи тогава? Мърфи вдигна ръце в жест на безпомощност.

— Понятие си нямам.

Бел задържа внимателно гилзата в дланта си.

— Дано успеем да вземем пръстовите отпечатъци на бандита.

Мърфи се усмихна широко.

— Ще намерите и моите, както и на момчето, че и на двама от помощниците ми.

— Все пак, експертите ни биха могли да извадят отпечатък – заинати се Бел, обзет от оптимизъм. – Мостра от момчето, което го е намерило, няма да ни трябва. Неговите отпечатъци ще са малки. Но бих искал да имаме вашите и на помощниците ви. Можете да ги пратите до офиса ми в Чикаго.

— Никога не съм взимал пръстови отпечатъци – призна Мърфи. – Изобщо не съм сигурен как се прави.

— Науката го е разработила от столетия, но едва в последните няколко години се прилага в правораздаването. Отпечатъците върху предмет – в този случай гилзата – се оставят от ивиците по кожата. Когато предметът се държи, потта и мазнините се прехвърлят върху него и оставят отпечатък с формата на ивиците на върха на пръста. За да се вземат отпечатъците, повърхността се напрашва с фина прах като стрит графит от молив. След това с помощта на телеграфна лента отпечатъкът се вдига за проучване.

Мърфи отпи от кафето си.

— Ще го пробвам.

Бел благодари на шерифа и заслиза по стълбите. Три часа по-късно беше на влака за Денвър.

~15~

Шофьорът на Кромуел изкара от гаража пред разкошното имение на Ноб Хил ролс-ройса „Бругам”, модел 1906 г., с неговия шестцилиндров двигател от 30 конски сили. Колата беше изработена от лондонския майстор на карети Баркър. Кромуел лично беше направил плановете за гаража, който бе съграден от бели мраморни блокове, издялани и докарани по железопътната линия от една кариера в Колорадо. Фасадата наподобяваше гръцки храм с високи колони с канелюри, докато останалото от къщата беше с по-скромен дизайн, със сводести прозорци и корниз, увенчаващ стените.

Докато шофьорът Абнър Уийд, ирландец с каменно лице, нает повече заради опита си като борец, отколкото заради уменията си зад волана, стоеше търпеливо пред колата, Кромуел чакаше сестра си в кабинета, удобно отпуснат на коженото канапе и заслушан във валсове на Щраус, които се въртяха на цилиндров фонограф „Едисон”. Беше облечен консервативно в тъмен вълнен костюм. След като изслуша „Гласове на пролетта”, смени цилиндрите и пусна „Приказки от виенската гора”. Всеки цилиндър изсвирваше две минути музика.

Кромуел вдигна очи от машината, щом сестра му влезе в стаята, облечена във велурена рокля, която се спускате около приятно закръглените й прасци.

— Леко предизвикателно, а? – подхвърли й той, зърнал оголената плът.

Тя се завъртя и краката й се показаха до средата на бедрата.

— След като ще ходим из Барбари Коуст си помислих, че е уместно да се облека като мръсно гълъбче.

— Само гледай да не се държиш като такова.

Стана от канапето, изключи фонографа и й помогна да облече палтото си. Въпреки високите подметки на обувките си пак беше на ръста на сестра си. Последва я през голямата пищно резбована входна двукрила врата до алеята и чакащия ролс-ройс. Абнър, стегнат в униформената си ливрея и с лъснатите си черни ботуши, застана мирно и задържа отворената задна врата. Ролс-ройсът беше градска кола с покрито пътническо отделение, а водачът бе на открито, предпазен само от предното стъкло. Щом сестра му се настани, Кромуел даде указания на шофьора къде да ги откара. Абнър даде газ и голямата кола се затъркаля тихо по каменния паваж на улицата.

— Това е първата ни възможност да поговорим, откакто се прибрах – каза Кромуел спокоен, че шофьорът няма да чуе разговора им през стъклената преграда, отделяща предната от задната седалка.

— Знам, че разходката ти до Солт Лейк сити беше успешна. И банката ни е с още седемстотин хиляди долара по-богата.

— Не си ми разказала как се оправи в Денвър.

— Шпионите ти в агенция „Ван Дори” бяха съвсем точни в оценката си за разследването. Водещ следовател е поел в офиса в Денвър работата по издирването на Бандита касапин.

— Мразя да ме наричат така. Бих предпочел нещо по-ефектно.

— Какво например? – засмя се тя.

— Елегантният дух.

Сестра му завъртя очи.

— Това едва ли ще ентусиазира издателите на вестници.

— Какво друго научи?

— Шефът на офиса в Денвър, Никълъс Аликзандър, е идиот. След като го замаях с чара си, не спря да говори за издирването. Беше ядосан, че не са му възложили разследването и без задръжки бе готов да издаде всичко, свързано с методите, които прилагат, за да хванат прочутия бандит. Лично Ван Дорн е поверил случая на най-добрия си агент, Айзък Бел. Красив и елегантен дявол. И много богат, бих добавила.

— Видяла си го?