Unknown

Беше облечена в дълга синя копринена рокля с голяма кордела на гърба. Огнената й светлочервена коса бе фина и копринено мека, прибрана на кок, от който се сипеха къдрици. От косата й се издигаха две големи пера. Излъчваше мило очароваш. Беше висока, с изправена стойка, женствена, вероятно между двайсет и пет и двайсет и седем годишна, предположи Бел, а може би по-млада, ако се съдеше по лебедовата й шия и лицето, гладко като алабастър. Очите й бяха златистокафяви. Беше необикновено привлекателна. Може би не съвсем красива, но и включително чаровна по всякакви мерки. Освен това детективът забеляза, че дамата не носи брачна халка.

Жената беше облечена сякаш възнамеряваше да присъства на бал в хотела, прецени Бел. Беше прав, както обикновена. Асансьорът спря на втория етаж – там бяха разположени балните зали. Той се отдръпна с шапка в ръка и я удостои с лек поклон, докато излизаше на площадката.

Дамата му хвърли усмивка с изненадваща топлота и каза с мек и същевременно леко дрезгав глас:

— Благодаря ви, господин Бел.

В първия миг не можа да се осъзнае, но след това прозрението го удари като чук по палеца. Беше стъписан, че жената го познава, а беше сигурен, че никога не бе я виждал преди. Бел стисна асансьорния оператор за ръката.

— Задръжте вратата за момент.

Беше се сляла с тълпата, която се изсипваше през сводестия вход на голямата бална зала на хотела. Жените носеха пленителни тоалети в екстравагантни цветове – пурпур, пауново синьо, смарагдово зелено – с панделки, игли и пера в косите. Мъжете бяха облечени в най-фините си вечерни дрехи. Транспарант над входа на залата гласеше:

„БЕНЕФИС ЗА СИРАЦИТЕ ОТ СЕЙНТ ДЖОН”.

Бел отстъпи назад и кимна на асансьорния оператор.

— Благодаря ви. Моля, закарайте ме горе.

Отключи вратата на апартамента си. Имаше си кабинет, дневна, луксозна баня и спалня с легло с балдахин, всичко обзаведено с викторианска елегантност. Куфарите му бяха отворени, а дрехите – подредени в дрешника и окачени в килера от камериерка – услуга, осигурена за резервиралите апартаменти. Куфарите ги нямаше. Бяха изнесени от стаята и прибрани в подземния хотелски склад. Бел не загуби много време – взе си бърз душ и се избръсна.

Отвори часовника си и погледна часа. Трийсет минути бяха изтекли от излизането му от асансьора. Още петнайсет минути му отне, докато върже черната си вратовръзка, закопчае ризата и стегне връзките на маншетите – работа, за която обикновено бяха нужни четири ръце. Един от редките случаи, в които съжаляваше, че си няма съпруга за помощ. Последваха черните чорапи и обувки. Не носеше пояс, вместо него облече черен елек със златна верижка, минаваща от левия джоб през илик до големия златен часовник в десния джоб. Най-сетне облече едноредното черно сако със сатенени ревери.

Един последен поглед в отражението в двуметровото стенно огледало и бе готов за вечерта, каквото и да донесеше тя.

Благотворителният бал беше в пълния си разгар, когато влезе в балната зала и застана ненатрапчиво зад едва висока палма в саксия. Салонът беше просторен и величествен. Паркетът на дансинга беше положен в сложна фигура на греещо слънце, таванът – украсен с цветни фрески. Погледът му се спря на загадъчната жена, седнала с гръб към него с три двойки на шеста маса. Като че ли беше сама, без придружител. Бел се промъкна към хотелския управител, ръководещ вечерното събитие.

— Моля да ме извините – заговори му с приятелска усмивка, – но бихте ли могъл да ми кажете името на дамата в синята рокля на шеста маса?

Служителят изправи рамене и го погледна високомерно.

— Съжалявам, сър, но не гледаме с добро око на даването на информация за гостите си. Освен това не мога да помня всеки, който идва на бала.

Бел му подаде десетдоларов златен сертификат.

— Това дали ще раздвижи паметта ви?

Без повече обяснения, управителят вдигна тънка кожена книга и очите му пробягаха по записите.

— Самотата дама на масата е мис Роуз Мантека, много богата лейди от Лос Анджелис, чиято фамилия притежава огромно ранчо. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Бел го потупа по рамото.

— Благодарен съм.

Управителят се усмихна широко:

— Желая ви късмет.

Оркестър свиреше потпури от рагтайм и модерни танцови мелодии. Двойки танцуваха под ритъма на песен, наричана „Би ли дошла у дома”.

Агентът се приближи зад Роуз Мантека и прошепна в ухото й:

— Бихте ли приели, моля, да танцувате с мен, мис Мантека?

Жената се извърна от масата и вдигна глава. Златистокафяви очи се взряха в чифт хипнотизиращи виолетови очи. Беше спокойна, помисли Бел, но внезапната му поява във вечерно облекло напълно я стъписа. Сведе поглед и бързо се овладя, но не преди лицето й да се изчерви.

— Простете, господин Бел. Не ви очаквах тъй скоро.

— Тъй скоро ли? – Що за странни думи, зачуди си той.

Тя се извини на хората на масата и стана. Детективът я хвана нежно под ръка и я поведе към дансинга. Пъхна ръка около тънкия й кръст, взе дланта й и бързо влезе в ритъма на музиката.

— Много добър танцьор сте – отбеляза тя, след като партньорът й я завъртя по лъскавия паркет на дансинга.