Unknown

— Ще те срещна, където се видяхме преди – каза тя без колебание. – Не искам връзката ни да се набива на очи. Ако някой от служителите ме види, че се качвам в лъскавата ти червена кола, ще започнат приказки и ще стигне до господин Кромуел.

— Същия час, същото място – каза той, преди да затвори.

По-късно същия предобед един пратеник на „Уестърн Юнион“ нахлу на бегом в офиса.

— Имам спешно съобщение за господин Хорас Бронсън – каза на администратора, задъхан от тичане.

Бронсън, който се връщаше от тоалетната по коридора, каза:

— Аз съм Бронсън, ще го взема. – Хвърли монета на пратеника и разкъса плика. Щом го прочете, присви устни и челото му се намръщи. Втурна се през офиса и спря при Бел.

— Имаме неприятност – обяви Бронсън.

Бил го погледна питащо.

— Неприятност?

— Моят човек е изтървал Кромуел.

Бел се втрещи, напълно объркан.

— Как е могъл да го изтърве на влак?

— Кромуел трябва да се е качил на влака и веднага да е скочил от другата страна, без да го видят.

— Агентът ти трябваше да ни предупреди по-рано – сопна се Бел, кипнал от гняв.

— Влакът е тръгнал от гарата и не е могъл да слезе, преди да спре в Сан Хосе – обясни Бронсън. – Пратил е телеграма оттам.

— Могъл е да спести трийсет минути, като се обади по телефона.

Бронсън сви безпомощно рамене.

— Телефонните линии са неблагонадеждни и в непрекъснат ремонт.

Бел седна на стола си, замаян и разгневен, че са издърпали чергата под краката му.

— Ще ограби и ще убие отново – изсъска той, зачервен от безсилие. – Кучият син ни го натрива в лицата.

— Само да знаехме къде – изпъшка Бронсън, сломен от поражението.

Бел отиде до прозореца и се загледа над покривите на сградите. Гледаше, без да вижда, потънал в мисли. Накрая се обърна.

— Кромуел ни се подиграва. Очаква да се разхвърчим в кръг като пилци с отрязани глави и да се чудим къде е отишъл.

— Очевидно е тръгнал в обратната посока на тази, която каза на секретарката си. – Бронсън го изгледа намръщено. – Освен, ако тя лъже.

Бел избегна погледа му. Тази мисъл бе хрумнала и на него. Само че поклати глава.

— Не, сигурен съм, че Марион каза истината.

Бронсън се приближи до картата на Съединените щати, окачена на една от стените. Загледа я объркан.

— Съмнявам се да иде до Орегон или Вашингтон. Вероятно се е върнал до Фери Билдинг, прехвърлил е залива и е взел влак на изток.

На лицето на Бел бавно се плъзна усмивка.

— Ще си заложа локомобила, че Кромуел все още продължава на юг.

Колегата му го погледна.

— Защо ще продължава на юг, след като буквално ни изхвърли от следата?

— Знам как мисли този човек – заяви Бел категорично. – Макар и да не знае, че всяко негово движение е наблюдавано, никога не рискува и обмисля грижливо всяка възможност.

Бронсън погледна джобния си часовник.

— Следващият влак е чак по обед.

— Твърде късно – възрази Бел. – Той вече е много напред.

— Но от къде знаем това, след като е скочил от влака?

— Подаде на Марион нелепа версия, че ще се вози в общ вагон, за да си помислят вложителите му, че е земен човек. Две към едно, че е наел частен влак.

Страхът на Бронсън като че ли започна да се разсейва.

— Харингтън все още може да накара агентите си да го проследят, когато пристигне в Лос Анджелис.

Бел поклати глава.

— Агентите му няма да могат да го идентифицират. Твоят човек слезе в Сан Хосе, за да те уведоми, че Кромуел не е във влака. Вероятно изчаква следващия влак обратно до Сан Франциско.

— Това е проблем – съгласи се Бронсън. – Но все пак могат да го спипат, когато се регистрира в хотел „Фримънт“.

— Ако Кромуел се регистрира във „Фримънт“ – каза Бел хитро. – След като се измъкна от пътническия влак, едва ли останалото от версията му пред мис Марион е било истина.

— Щом не е Лос Анджелис, къде отива тогава?

— Кромуел би могъл да спре влака си навсякъде между двата града, но предположението ми е, че ще продължи през Лос Анджелис.

— През? – удиви се Бронсън. – През, но докъде?

— Ще иде на последното място, което човек би предположил, че ще се организира обир. Най-малко вероятната дестинация.

— И тя е?

— Сан Диего.

Бронсън помисли мълчаливо няколко мига. Накрая въздъхва:

— Много е наслуки това.

— Може би. Но с нищо повече не разполагаме – отвърна Бел. – Той вече е демонстрирал, че невинаги ограбва миньорски селища. Защо да не е голям град с банка, тъпкана с доходи от стоки, внесени от богати търговци и собствениците на големите скотовъдни ферми из Южна Калифорния?

— Наслуки или не, не можем да го пренебрегнем. Само да можех да предупредя Харингтън да прати агентите си до железопътния терминал на Сан Диего и да наблюдават за частен влак. Но телефонните и телеграфните линии от Сан Хосе до Лос Анджелис все още не работят заради наводнението.

Бел поклати глава.

— Кромуел е прекалено хитър, за да вкара влака си директно в града. Ще го спре на някой самотен страничен коловоз и ще използва друг транспорт, за да стигне до града, вероятно на мотоциклета, който използва и в други обири.

— Да имаше Харингтън поне описание.

— Все едно, не биха могли да го разпознаят. Вероятно ще е дегизиран.

Оптимизмът на Бронсън изведнъж се отвя през прозореца.