Unknown

Когато наближиха южните покрайнини на града, трафикът започна да се разрежда. Бел забави локомобила по един дълъг завой към главния път, който минаваше успоредно на железопътното трасе. Въздъхна облекчено, като видя как автомобилите и фургоните напред се разредиха. Изпита и благодарност, че вече имаше достатъчно място, за да заобиколи и задмине всяко возило, което се изпречи на пътя му. Огромният автомобил беше невероятно отзивчив. Бел натисна педала на газта на два пръста над пода и колата се понесе като ракета по пътя, който продължаваше прав и с малко извивки. Колкото повече скорост набираше локомобилът, толкова повече чувство за здравина и стабилност внушаваше, докато предавките на задвижващата ос се въртяха на бързи обороти и издаваха писклив металически вой.

Скоро пътят през селските околности се изпъна съвсем прав. Живописни фермерски селища изникваха на хоризонта и бързо се стапяха зад прашната диря на автомобила – Сан Карлос, Менло парк, а след това Сан Хосе – свързани помежду си градчета от Ел Камино Реал или Кралския път, използван още в края на седемнайсети век от френските монаси, построили двайсет и една мисии, всяка на ден път разстояние от съседната.

Зарадван на правото открито и ненатоварено шосе, Бел натисна газта до пода и подкара автомобила на пълна мощ. Машината вече беше напълно в свои води и препусна като в надпреварата за Купата Вандербилт, първото международно скоростно състезание с участието на американска кола. Като състезателен кон, оттеглен поради старост и отново върнат в надбягванията, локомобилът зарева по пътя като полудял слон. Цилиндрите на мощния му двигател затътнаха глухо, докато въртяха без усилие огромния колянов вал.

Бел беше влюбен в голямата машина. Имаше изключителен усет за темперамента и особеностите на характера й. Възхищаваше се от силата и простотата й, изпитваше опиянение от скоростта, вдигана от големия тътнещ двигател, караше като обсебен от демони и се наслаждаваше на огромния вихрещ се облак прах по дирята, която оставяха зад себе си.

Бронсън се озърна към Бел, облечен в късо кожено яке и ездитен брич с ботуши. Носеше очила, но без шлем, защото предпочиташе да чува рева на машината. Беше невъобразимо концентриран и изглеждаше неумолимо решен да надвие Кромуел в собствената му игра. Бронсън в живота си не беше виждал човек обладан от такава яростна решимост. Извърна очи и огледа картата си. След това потупа шофьора по рамото.

— Напред има разклонение. Завий вляво. Във вътрешната част пътят е по-добър, отколкото покрай брега. При тази скорост Салинас ще се появи след час. След това идва Соледад.

— Как сме с времето? – попита Бел, без да отлепя ръце от волана, за да извади часовника си.

— Десет и единайсет – надвика Бронсън рева на ауспуха. – Без да знам колко бързо вървим, не мога да преценя с колко сме настигнали влака на Кромуел.

Бел кимна с разбиране.

— Колата няма спидометър или тахиметър, но мисля, че скоростта ни е над 144 км/ч.

Бронсън бавно се беше приспособил към вятъра, който биеше в лицето му и започваше да свиква с телеграфните стълбове, които профучаваха покрай тях с мълниеносна скорост. Но после се натъкнаха на разбита и разровена отсечка и агентът скоро разбра какво е да чуеш тракането на разгневена гърмяща змия. Стисна в мъртва хватка облегалката на седалката си, а с другата си ръка енергично задвижи горивната помпа.

Понесоха се по тесния хълмист път и навлязоха в окръг Монтерей, достигнали земеделското селище Салинас. Орната земя от двете страни на пътя бе удивително красива, позеленяла под пролетното слънце. За щастие шосето през малкия град беше чисто, само с един-два автомобила и няколко фургона с конски впряг, спрели покрай тротоарите. Няколко граждани чуха грохота на ауспуха на забързания локомобил. Обърнаха се и зяпнаха онемели, докато голямата огненочервена машина профуча през търговската част на градчето. Не им остана време да утолят любопитството си, преди машината на бясна скорост да продължи към откритата околност на юг.

— Кой е следващият град? – попита Бел.

Бронсън погледна картата.

— Соледад.

— Колко?

— Около четирийсет километра. Няма да е зле да заредим резервоара там, защото до следващия по-голям град са цели триста и двайсет километра. – Обърна се и погледна грамадния цилиндричен месингов резервоар, монтиран зад седалките. – Колко побира?

— Сто и седемдесет литра.

— Би трябвало да има гараж в Соледад, който да обслужва автомобили и фермерска техника.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато лявата задна гума се сплеска, натресла се в остър камък на пътя. Локомобилът занесе още стотина метра, преди Бел да го овладее и спре.

— Само въпрос на време – въздъхна той примирено. – Едно от затрудненията в пътната надпревара.