Unknown

— Щеше да е добре, ако оня тип в гаража ни беше предупредил – изръмжа Бронсън, прогизнал след изпитанието.

— Може да не са словоохотливи по тези краища – пошегува се Бел.

— Там беше пороят, който прекъсна телефонните и телеграфни линии.

— Ще се свържем с колегата ти в офиса в Лос Анджелис, когато спрем да заредим отново.

Пътят се изравни и изглеждаше добре поддържан в следващите около 150 км. Бел, чийто слух беше настроен за всеки пропуск на мощните цилиндри на двигателя, остави локомобилът да върви възможно най-бързо по покритото с пръст и чакъл шосе, благодарен за липсата остри завои и особено щастлив, че гумите държаха, без да се сплескат.

Най-сетне късметът му се изчерпа, когато продължи по отсечка, покрита с камъни, но оголена от вечните дъждове. Забави, за да спаси гумите, но една се наби върху остър камък и изсъска спукана след стотина метра. Бързо я смениха с резервна и докато Бронсън отново кърпеше гумата, Бел продължи безумната си гонитба към Лос Анджелис.

Сан Луис Обиспо и Санта Мария минаха и заминаха. Заспускаха се надолу, щом пътят тръгна покрай Тихоокеанското крайбрежие. Океанът блестеше син под слънцето, побелял от гребените на вълните, връхлитащи върху белия пясъчен плаж, осеян с черни скали.

Преди Санта Барбара излетяха нагоре във въздуха от голяма издатина на пътя и се натресоха от другата страна с удар, който изкара въздуха от дробовете на Бронсън, удивен, че колата е здрава и все още се държи, без да се разпадне на парчета.

Влязоха в Санта Барбара, където отново заредиха гориво, напълниха радиатора с вода и поставиха залепената гума. Спряха набързо на железопътната гара, където Бронсън прати телеграма до колегата си Боб Харингтън с молба да ги срещне на гаровия терминал на Лос Анджелис.

Вместо да хванат опасния път, наречен Грейпуайн над прохода Техон, който се врязваше в Лос Анджелис, Бронсън упъти Бел да подкара локомобила покрай железопътното трасе, прокарано с много по-умерени завои. Грубото платно напрегна до крайност автомобилното шаси и то се затъркаля по тесния проход под високия 1255 метра връх, но оцеля, докато стигнаха дългия склон, който водеше надолу към долината Сан Фернандо.

Най-сетне най-лошото вече бе зад тях. Намираха се на финалната права и локомобилът напираше здраво и догонваше с всяка миля частния влак на Кромуел. Според изчисленията на Бронсън бяха само на петнайсет мили зад него. С малко късмет можеха да стигнат до железопътния терминал на Лос Анджелис преди Бандита касапин.

Още по-окуражителна беше гледката с високите здания в далечината. Когато наближиха предградията, трафикът започна да се усилва. Бронсън се възхити на физическата издръжливост на Бел. Сините му очи, твърди и немигащи, не изпускаха пътя. Мъжът беше роден да седи зад волана на бърза кола, прецени агентът. Погледна часовника си. Стрелките на циферблата показваха четири и дванайсет. Бяха изминали над шестстотин километра път със скорост около 100 км/час.

С приближаването към главната част на града трафикът се усилваше и Бел започна рутинното си вече упражнение с подминаваното на конски впрягове, кабриолети и автомобили. Изпита огромно облекчение, когато черният път най-сетне стана павиран с тухли. Вряза се в него и започна да задминава трамвайни коли по релси в средата на улицата. Изненада го големият брой автомобили, покрай които минаваше, без да знае, че над две хиляди от тях пъплеха по улиците на разрастващия се като гъба град със сто и двайсет хиляди души население.

Бел откри, че булевардите на „Града на ангелите“ бяха значително по-широки от тези в Сан Франциско и спечели време с по-голямото пространство за движение на возилата. Минаха през центъра и много глави се извърнаха със страхопочитание от скоростта на червения „локомобил“. Един полицай наду свирката си и се разгневи, когато Бел го пренебрегна и продължи с бясна скорост напред. Полицаят скочи на велосипеда си и го подгони, но скоро остана далече назад, докато автомобилът се скри напълно от погледа му.

Голямата железопътна гара изникна пред очите им, след като Бел взе завоя на две колела. Мъж в кафяв костюм и бомбе с широка периферия стоеше до бордюра при входа на терминала и махаше панически с ръце. Детективът закова спирачките пред Боб Харингтън, агента на Ван Дорн, който ръководеше операциите в Южна Калифорния. В началото Харингтън не позна Бронсън. Мъжът в опръсканото с кал кожено палто и шлем приличаше на привидение, докато не си вдигна очилата.

— Боже мой, Хорас, не те познах – възкликна стройният мъж със загоряло лице и остри черти. С двуметровия си ръст, той се извисяваше над двамата си колеги.

Бронсън стъпи сковано на паважа и разкърши схванатите си мускули.

— Съмнявам се, че и собствената ми майка щеше да ме познае. – Обърна се и посочи към Бел, който все още седеше грохнал зад волана – Боб, това е Айзък Бел. Айзък, Боб Харингтън.

Бел смъкна шофьорската си ръкавица и стисна ръката на Харингтън.

— Приятно ми е да се запознаем, Боб.

— Чувал съм много за подвизите ти, Айзък. Чест е да се запозная с теб.

Бел нямаше време за губене с учтивости.