Unknown

За първи път в живота си Джейкъб Кромуел беше хванат напълно неподготвен. Изпълнен със самоувереност, гъвкавият му ум никога не бе обмислял как трябва да се държи, в случай че дойде момент, в който да го заловят. Никога не беше се занимавал с нещо толкова немислимо. Винаги се беше смятал за недосегаем. Сега стоеше лице в лице със своя най-голям враг, който трябваше да е мъртъв. Чувстваше се като капитан, чиито непотопяем кораб се е натресъл в скалите.

Неговият колт трийсет и осмица беше в джоба на палтото му, но знаеше, че Бел щеше да пръсне мозъка му, преди да е успял да посегне за него. Бавно вдигна ръце във въздуха в унизителен жест на поражение.

— И сега какво правим? – попита Кромуел.

— Сега ще ми заемеш специалния си влак, за да те върна в Сан Франциско. Там ще те предам на полицията, докато бъдеш осъден за убийствата и пратен на бесилото.

— Всичко си предначертал.

— Този ден трябваше да дойде, Кромуел. Трябваше да престанеш, докато имаше възможност.

— Не можеш да ме арестуваш. Не съм извършил никакво престъпление.

— Тогава защо си дегизиран като влаков кондуктор?

— Защо не ме застреляш веднага и да приключим? – попита Кромуел, възвърнал сдържаната си наглост.

— Само едно плясване по ръката за престъпленията ти – каза Бел язвително. – По-добре да имаш много време да мислиш как се стяга клупът около престъпния ти врат.

Бронсън се приближи иззад вагона „Пулман” с револвера си Смит & Уесън калибър 44, зареден и насочен в гърдите на престъпника.

— Добра работа, Айзък. Спипа приятелчето ни тук, преди да е извършил друго престъпление.

Бел му подаде чифт никелирани белезници „Тауър“ с двойна ключалка. Без да губи време, агентът ги щракна на китките на Кромуел. След това обискира грижливо бандита и намери автоматичния трийсет и осемкалибров пистолет.

— Оръжието, с което извърши трийсет и шест убийства – хладно обяви Бел.

— Откъде дойдохте? – попита Кромуел, след като видя Бронсън. Знаеше със сигурност, че двамата няма да се поколебаят да го застрелят при най-малкия знак, че се опитва да избяга.

— Айзък ни докара от Сан Франциско в автомобила си – отвърна му Бронсън все едно, че ставаше дума за нещо ежедневно.

— Невъзможно! – изсумтя Кромуел.

— И аз така мислех – призна агентът и го поведе по стъпалата на вагона, където извади своите белезници, постави ги около глезените на Кромуел и грубо го избута на едно канапе.

Бел се върна напред по коловоза и се загледа с тъга в разнебитения локомобил. Плещест мъж в работен комбинезон и памучна шапка на райета на локомотивен машинист, понесъл бидон с машинно масло, се приближи зад него и зяпна тъпо в автомобила.

— Как, за Бога, се появи тая развалина на линията на машината ми?

— Дълга история – отвърна Бел уморено.

— Какво ще стане с нея?

Бел заговори тихо, почти с почитание:

— Ще бъде върната във фабриката в Бриджпорт, Кънектикът, където ще бъде сглобена отново, докато стане като нова.

— Да ремонтирате тази развалина? – Машинистът поклати глава. – Защо да си правите труда?

Бел погледна локомобила с любов в очите и отвърна:

— Защото го заслужава.

~34~

— Вие сте глупак, ако смятате, че ще ви се размине отвличането ми – заяви презрително Кромуел. – Нямате никаква власт да ме арестувате без прокурорско решение. Веднага щом се върнем в Сан Франциско, адвокатите ми ще настоят за освобождаването ми. След като детективска агенция „Ван Дорн” стане за смях, ще си тръгна свободен като птица. След това ще поведа серия от дела, които ще съсипят агенцията ви и ще я удавят в море от скандали.

Кромуел седеше окован за голямо канапе в центъра на салона – вагон. Китките му, краката и дори вратът му бяха стегнати в стоманени пранги, вързани с вериги за халките, затегнати на пода на предната багажна секция на вагона. Бяха взети всички предохранителни мерки. Четирима тежковъоръжени агенти на Ван Дорн от офиса в Лос Анджелис седяха на по-малко от три метра от бандита с рязани карабини на коленете, заредени и със запънати ударници.

— Сигурно ще имаш шанс да демонстрираш наглото си самочувствие с приятелите си в съда, но ще вървиш свободен само като прасе към кланицата – подхвърли Бел.

— Невинен съм – заяви сухо Кромуел. – Мога да докажа, че съм бил далече от банковите обири, за които ме обвинявате. Къде са доказателствата ви? Къде са ви свидетелите?

— Аз съм свидетел – отвърна Бел. – Видях те дегизиран като жена в Телърайд, преди да ме простреляш.

— Вие ли, господин Бел? Пред кое съдебно жури в Сан Франциско ще мине свидетелството ви? Процесът ще бъде фарс. Нямате нищо, с което да повдигнете обвинение, още по-малко да ме осъдите.

Бел се усмихна хитро.

— Не съм единственият свидетел. Има други хора в градовете, където си убивал, и те могат да те разпознаят.

— Сериозно? – Кромуел се отпусна безгрижно на канапето все едно, че нищо на света не можеше да го притесни. – Според това, моето съм чел за Бандита касапин, винаги е бил маскиран по време на престъпленията си. Как може да бъде разпознат?

— Почакай и ще видиш.