Unknown

Локомобилът също беше грохнал ужасно. Възлестата тъкан на външните гуми „Мишлен“ почти се беше накъсала, колелата трепереха от понесените удари, верният двигател започваше да издава странни шумове, а от капачката на радиатора бълваше пара. Все пак великолепната машина продължаваше да тегли напред.

— Чудя се какво си е наумил Кромуел – измърмори Бел. – Много е закъснял за обир днес. Банката е затворена до утре сутринта.

— Понеделник е – отвърна Бронсън. – Банките в Сан Диего са отворени до девет часа вечерта.

Точно летяха по Индия стрийт успоредно на железопътните коловози с депото на по-малко от миля напред, когато Бел за миг отклони погледа си от пътя и се озърна към влак само с един вагон, който забавяше, за да спре.

Локомотивът, теглещ частния вагон „Пулман“, спря на страничен коловоз четири линии оттатък улицата. От комина лениво се заиздига дим, докато машинистът изпускаше парата от тръбите. Огнярят се беше качил горе на тендера и се готвеше да зареди вода от голям дървен резервоар. В усилващия се мрак във вагона „Пулман“, паркиран на миля от депото и градския център, запримигваха светлини.

Агентът на мига осъзна, че това трябваше да е личният влак на Кромуел.

Не се поколеба. Завъртя волана рязко наляво и локомобилът бясно заподскача през железопътните релси. Докато прехвърли трите коловоза и четирите гуми се спукаха. Останалата част от отсечката колата се търкаля на джанти. Искри засвяткаха като метеори от трясъка им в железните релси.

Бронсън си замълча. Беше замръзнал, объркан и стъписан, докато видя влака и осъзна какво криеше Бел в ръкава си. Възбудата прерасна във въодушевление щом разбра, че след безразсъдното им осемстотин километрово каране най-сетне са на ръка разстояние от целта си.

Бел закова спирачките на колата върху релсите точно пред локомотива. Инерцията му най-сетне се изчерпа и разнебитеният автомобил се отпусна грохнал с хъхрещия още прегрял двигател, съскащата пара от радиатора и миризмата на изгорели и разкъсани гуми. Безумната му гонитба беше стигнала до подобаващата й се кулминация пред плячката, която бе преследвал през деветте кръга на ада.

— Може би прибързваме – предупреди Бронсън. – Все още не се е опитал да обере банката. Не можем да го арестуваме без престъпление.

— Може би. Но по пътя до тук от Сан Франциско имах много време да помисля. По-добре да хванем Кромуел сега, преди да има време да действа. Ако се досети отново за капана ни, губим. Ще се притеснявам за събирането на улики за обвинението по-нататък. Освен това, той не е на свой терен. Не може да се обади на скъпи адвокати, които да го освободят под гаранция.

Бел беше съвсем наясно, че никой не е имал време да слезе през петте минути откакто бяха спрели. Слезе от автомобила и тръгна несигурно към вагона, а изтръпналостта и болката от умората бавно отминаваха. Спря рязко и се пъхна между вагона и тендера, когато двама стюарди измъкнаха един мотоциклет и го свалиха на земята до коловоза.

Изчака търпеливо няколко минути, докато един мъж, облечен в униформата на железопътен кондуктор, слезе от вагона „Пулман“ и прехвърли единия си крак над седалката на мотоциклета, модел „Харли Дейвидсън“. Човекът беше с гръб към него. Бел безшумно пристъпи покрай вагона и се спря на не повече от пет стъпки зад мъжа, който тъкмо се навеждаше да отвори горивната клапа към карбуратора, готвейки се да стартира двигателя.

— „Харли“ е добра машина – кротко отбеляза детективът, – но лично аз предпочитам „Индиън“.

Мъжът на мотоциклета замръзна, щом чу познатия глас. Бавно се обърна и видя застанало зад себе си привидение. Електрическите лампи покрай коловоза хвърляха отгоре призрачна зловеща светлина. Фигурата беше облечена в късо кожено палто върху ездитен брич и ботуши, които изглеждаха сякаш са се влачили през тресавище. Чифт пътни очила бяха вдигнати нагоре, разкривайки кичури руса коса, зацапана със засъхнала кал. Но не можеше да се сбърка лицето, пронизващите очи и оцапаните мустаци над горната устна.

— Ти!

— Не особено оригинално – цинично подхвърли Бел. – Но след като и аз използвах същия израз в банката в Телърайд, няма да те критикувам.

Мълчанието между двамата мъже се проточи сякаш цяла вечност, но за Кромуел бяха нужни само няколко секунди докато проумее, че привидението наистина беше Айзък Бел. Стоеше замръзнал на място и затънал в неверие, а лицето му изведнъж пребледня.

— Ти беше мъртъв! – изпъшка той. – Аз те застрелях!

— Два пъти, впрочем – потвърди агентът с твърда нотка в гласа. Дясната му ръка стискаше автоматичен колт 45 от 1905 г. Дулото се прицели между очите на Кромуел и се задържа така, без да трепне, като железен прът в бетон.