Unknown

— Имам огромно влияние в Сан Франциско – заяви с пълна увереност престъпникът – Допринесъл съм силно за избора на всеки висш градски и федерален съдия. Длъжници са ми. Същото се отнася и за добрите граждани на Сан Франциско. Дори да успеете да ме изправите на съд, никое съдебно жури от мои съграждани няма да ме осъди, не и след многото хиляди долари, които съм похарчил заради тях.

— Залагаш, преди да си видял ръката си – отвърна Бел. – Ще бъде пратен федерален съдия от Вашингтон, за да слуша делото и процесът ще бъде преместен другаде, където няма да си любимецът на града.

— Мога да си позволя най-добрите адвокати в страната – продължи високомерно Кромуел. – Никое жури от съдебни заседатели, който и съдия да седи на банката, няма да ме осъди за престъпления с толкова нищожни свидетелства, не и с репутацията ми на човек, който е обичан от бедните и бездомните жители на Сан Франциско.

Лицето на Бронсън беше помръквало от отвращение. Едва се сдържаше да не забие юмрук в наглата физиономия на бандита.

— Това го кажи на семействата на жертвите, които застреля хладнокръвно. Кажи им как парите, които открадна, отидоха за разточителния лукс в банкерското имение на Ноб Хил

Кромуел се усмихна цинично и замълча.

Влакът започна да забавя. Бронсън се приближи до един от позорните и надникна навън.

— Влизаме в Санта Барбара. Машинистът вероятно ще спре, за да налее вода.

— Бих искал да сляза на гарата – каза Бел. – Има един дребен проблем, който бих искал да уредя.

Щом влакът спря, Бел скочи от стъпалата на перона и бързо изчезна в гаровото депо. Десет минути по-късно, когато машинистът наду свирката, за да предупреди, че включва задвижващите колела, агентът притича обратно и се качи отново на вагона „Пулман“.

— За какво беше това? – попита Бронсън.

Кромуел моментално заподозря, че става нещо неприятно за него. Размърда се на канапето и се наведе напред да слуша.

— Телефонните линии над пролома, където пороят ги беше съборил, са поправени – отвърна Бел. След това погледна Кромуел с язвителна усмивка. – Обадих се до офиса на Ван Дорн и наредих на агентите ни да задържат сестра ти като съучастничка.

— Вие сте полудели! – извика престъпникът.

— Мисля, че можем да докажем, че тя е замесена в убийствата, извършени от Бандита касапин.

Кромуел скочи от канапето с изкривено от гняв и омраза лице, но веригите го задържаха на място.

— Мръсна свиня – изсъска той. – Маргарет нямаше нищо общо с всичко това. Тя не знаеше нищо за моите… – Поколеба се, преди да се е самообвинил. Отпусна се бавно на канапето, овладял се и възвърнал самоувереността си. – Ще платиш скъпо задето въвличаш невинна жена в нелепите си обвинения. Ще я освободят и ще се върне в гостната си час след като бъде обвинена лъжливо за престъпления, за които не знае нищо.

Бел се взря в очите на Кромуел с увереността на пантера, готова да разкъса антилопа,

— Маргарет ще проговори – заяви той твърдо. – Ще каже каквото знае в усилие да спаси брат си. Ще лъже, разбира се, но ще се оплете в хиляда подробности, на които не може да отговори. Маргарет ще бъде свидетелката, която неволно ще те прати на бесилото.

— Дори да бях виновен, Маргарет никога няма да изрече и една дума срещу мен – отвърна Кромуел убедено.

— Ще каже, ако знае, че отива в затвора до края на живота си. Да не говорим за луксозния живот. Превръщането й в държавен свидетел ще е съвсем просто при толкова тежка цена, която би могла да плати.

— Ужасно подценяваш Маргарет.

— Не мисля – отвърна тихо Бел.

— Ще свържеш Маргарет с престъпленията толкова, колкото ще убедиш журито, че аз съм виновен.

Бел погледна банкера в очите.

— А виновен ли си?

Кромуел се изсмя и се огледа из вагона.

— Да призная, че съм твоят Бандит касапин пред свидетели? Хайде стига. Бел. – Този път нямаше „господин“. – Пързаляш се на тънък лед и го знаеш.

Бел дръпна ръкавицата на лявата ръка на Кромуел и оголи метална тръбичка на мястото на единия пръст.

— Ще видим – обеща агентът на глас. – Ще видим.

* * *

Бел не рискуваше. Когато наближиха Сан Франциско, нареди на машиниста да подмине главното депо и да продължи на страничен коловоз. Бронсън разполагаше с цяла малка армия агенти, които да ескортират Джейкъб Кромуел до една линейка, където го вързаха на носилка за превозването през града.

— Не мога да си позволя риска да оставим Кромуел в окръжния затвор – каза Бел. – Прав е, че приятелите му ще го измъкнат за час. Прехвърлете го през залива в щатския затвор в Сан Куентин. Ще го държим в кърпа вързан, докато се подготвим да внесем официалния обвинителен акт.

— Всеки репортер на всеки вестник в града ще съобщи за събитието – предупреди Бронсън.

— Ще разпространят историята из страната по телеграфа до всеки вестник от тук до Бангор, Мейн – отвърна Бел ухилен. – Сега трябва само да го държим да не се изплъзне от ръцете ни. Кромуел ще опита да подкупи всеки пазач, който се доближи до него.

— Познавам началника на затвора в Сан Куентин – каза Бронсън – Железен е. Кромуел само ще си хаби дъха ако мисли, че може да го подкупи да го пусне.